Как да унищожим книгата – 2

(Продължение. Първата част е тук.)

Копирането е живот

Преди три или четири милиарда години на Земята са се появили първите самовъзпроизвеждащи се молекули, случайно съчетание на химия и радиация. След три или четири милиарда години те са довели до нашето съществуване. Копирането е основната наша дейност. То е разликата между мъртвата материя и живота. Вградено е в нашата ДНК.

Имам дъщеря на 21 месеца. Когато тя беше на две седмици, майка ми, която е доктор по детско обучение в ранна възраст, дойде да ни види в Лондон, където живея. Попита ме: “Плезили ли сте й се вече?” “Ами не” – отговорих аз. “Изплези й се тогава, и гледай” – каза тя. Започна да се плези на Поеси, и Поеси също започна да й се плези – копираше я. До този момент Пойси никога не беше виждала огледало. И даже надали знаеше, че има език. Толкова дълбоко в нас е вградено копирането. Вършим го така, както търсим майчината гърда. То е наш безусловен инстинкт.

Копирането е част от нашата разказваческа традиция откакто имаме разказваческа традиция. Ако вземете издание на вавилонската версия на мита за сътворението на света, ще видите, че авторите на Библията са копирали от него. Копирането е част от всичко, което правим, за да съществува нашето общество. Никой не е преуспял, като е направил междурелсово разстояние, различно от стандартното. HTML няма да работи, ако всеки прави свои си тагове. Не ни се налага да изобретяваме свой собствен телефонен апарат, за да се обадим на някого по телефона. Ако наемете счетоводител, и той ви каже: “Ще привърша веднага след като измисля алтернатива на двустранното счетоводство”, бихте го уволнили. Копирането е прогрес.

Копирането е креативност

Започнах да пиша, когато бях на шест години, през 1977 г. Ходих да гледаме с баща ми “Звездни войни” в стария University Theatre, малко по-надолу по улицата. Когато се върнахме в къщи, умът ми бръмчеше от идеи. Хванах купчина хартия, нарязах я и я защипах горе-долу по размер на обикновена евтина книжка, и пишех в нея разкази. Бях убеден, че ще стана писател. Продължих да пиша това си творение с месеци. Просто записвах поредната история, която ми е хрумнала, за да я разбера.

На дванайсет години написах първия си роман. Беше отвратителна версия на Конан. Бях израсъл с Конан. Баща ми беше троцкист, но беше фен на Конан още преди да стане троцкист. Така че през дългите автомобилни пътувания на детството ми през Канада седях на задните седалки, и татко ми разказваше историите за Конан, но без Конан в тях, с Лари, Хари и Мери. Балансирани по пол и раса.

Открих Конан на девет години. Във Bakka, книжарница за научна фантастика, срещнах Таня Хъф, чудесна канадска писателка, която работеше там. Тя ми даде за в къщи един роман за Конан, и направо ми отвори очите. Към дванайсетгодишна възраст бях изчел всички официални книги за Конан, и вече пишех своя. На шестнайсет години вече пращах разкази за публикуване. На 17 вече ми плащаха, за да ги публикуват. На 30 публикувах първия си роман. Беше юнашко изхвърляне. И ето ме днес пред вас, напуснал работа през 2006 г., и оттогава се издържам с писане. А започнах с копиране. Точно както децата в училище започват да пишат – като копират.

И въпреки това ние пишем разни неща за авторството, които обясняват на децата, че не е хубаво да правят копия. Обожествяваме митичната и невъзможна оригиналност, която никога не е съществувала. Откакто Сервантес е измислил романа, ние наливаме всеки път своето вино в неговата бутилка, без да ни се налага да изобретяваме нови литературни форми. Строим върху построеното от другите. Да се каже на децата, че те не могат да създават, че не могат да използват нищо от създаденото преди тях, е отвратителна и унищожителна лъжа за креативността, за авторството, за писането и четенето.

Копирането е без значение

Ние правим всеки ден милиони копия още преди закуска. Всеки път, когато цъкнете с мишката, количеството копия, създавани между вас и някой отдалечен сървър, би поразило въображението. Помислете за минутка. Първо цъкването на мишката се конвертира в USB буфер. След това то отива в мрежов буфер, а оттам в буфера на рутера ви. Оттам то попада последователно в още няколко буфера, докато стигне до сървъра там някъде. Сървърът прави копие на файла от харддиска си в дисковия буфер, след това в мрежовия буфер, а след това вероятно и в кеширащо прокси. Оттам нататък се създават още 10-15 копия в различни рутери по пътя на информацията, след това в буфера на вашия рутер, мрежовия буфер на компютъра ви, графичния му буфер, в уеб-кеша на харддиска, и т.н., и т.н. Стотина копия с едно цъкване на мишката…

Броят копия, които създавате всеки ден, поразява въображението именно защото компютрите правят това – копия. Те са най-съвършената копираща машина, която съществува. За един компютър да е добър означава да е добра копираща машина. Да е лош означава да копира по-малко. Това е техническата дефиниция на добрия компютър – да копира точно и бързо, с колкото се може по-малко затруднения. Така че копирането е без значение, именно защото е навсякъде.

Нашето законодателство в сферата на авторските права е предназначено да върши нещо много полезно: да регулира търговските вериги на творческата индустрия. Да дава възможност да бъдат сключвани сделки между автора и издателя, между издателя и разпространителя, между разпространителя и продавача, между автора и продуцента на филми, между продуцента и кината… Всички тези отношения са описани в набор от утвърдени и добре подбрани правила.

Те обаче имат една особеност. Обвързват авторското право с копирането, с презумпцията, че копирането изисква огромна индустриална машина, която задължително е част от голяма фирма, с адвокати, търговски агенти и други професионалисти, чиято работа е да познават и тълкуват особеностите на авторското право. То е нещо като танкова мина: предвидено е да експлодира само ако прекарате цяла печатница отгоре му.

Но сега авторското право се превръща в мина, която атакува цивилните, защото цивилните сега също копират по цял ден, без нужда от печатници и корпорации. Те не правят нещо по-различно отпреди – просто го правят по начини, които включват създаване на копия. Самоделната книжка, която пишех и споделях с приятелите си на шест години, и на дванайсет, сега би била правена в блог, или по е-майл, или като уебсайт. Това включва не предаване на копия от ръка на ръка, а правене на нови копия. Ето защо авторското право е придобило метастазиращи качества.

Авторското право вече обхваща всеки елемент от живота ви, в който навлизат компютри – а компютрите навлизат във всеки елемент от живота ви. Аз живея извън родината си. Как се свързвам със семейството си? Чрез копиране. Чрез Skype, чрез компютърни мрежи. Как получавам резултата от медицинските си прегледи? Чрез компютърни мрежи. Как пиша книгите си? Чрез компютърни мрежи. Как публикувам? Чрез компютърни мрежи. Как се образовам, как преподавам (аз преподавам в University of Waterloo и в Open University)? Чрез компютърни мрежи. И всичко това внезапно се оказва в сферата на авторското право. Не защото някога се е очаквало авторското право да трябва да регулира всичко, а защото всички тези неща включват копиране. Създаде ли се копие, влизат в сила авторските права. И това е, от което тръгва бедствието.

Законът за авторските права, колкото и добър да е в регулирането на отношенията между автори, издатели и филмови компании, е много лош регулатор на всичко това, което представлява ежедневния ни живот.

Един пример колко лош може да бъде той. В Канада сме имали немалко опити да се създаде нов закон за авторските права. Всички те са били много спорни, не на последно място защото много правителства са отказвали да попитат канадците какво те очакват от авторското право. Сармит Булт и Джим Прентис отказаха с Акт C-60 и Акт C-61 да попитат канадския народ как според него трябва да изглежда неговият закон за авторските права. Вместо това те попитаха единствено лобистите от индустриите за авторски права, и най-вече лобистите от САЩ. Те загърбиха Canadian Creator’s Alliance и други канадски групи, които искаха да участват в обсъждането.

Най-сетне, след години преследване и стотици хиляди подписи на канадци в група във Facebook, която настояваше за консултации как трябва да изглежда канадският закон за авторското право, министър Клемент започна обществени консултации. Това, което разбрахме от тях беше, че огромният процент от канадците искат честни и балансирани авторски права, които действат единствено като регулатор на творческата индустрия, а не на целия живот на всеки човек.

Докато министър Клемент събираше мнения от канадците обаче, той в същото време участваше в серия тайни преговори за договореност, наречена Anti-Counterfeit Trade Agreement. Последният им кръг беше проведен в Сеул, Корея. Мисля си понякога, че и аз имам нещо общо с тези срещи – част съм от причините те да бъдат тайни.

Традиционно авторските права се координират в международен мащаб чрез Световната организация за интелектуална собственост, специализирана агенция на ООН, която е свързана със законите за авторски права точно както Мордор със злото. Много хора от различни групи за защита на гражданските права започнахме да се явяваме там и да описваме какво е било казано, и да го публикуваме, така че обикновените хора да разберат какво вършат техните правителства. Хората по света започнаха да се пробуждат. И договорът, който се създаваше в тази организация, и който щеше да забрани голям брой общоприети в Канада практики, включително начините на разпространение на кабелна телевизия, рухна, защото плановете й бяха извадени на бял свят.

По тази причина сключването на подобни договори беше преместено от агенцията към ООН в затворен клуб на богатите държави. Бедните държави изиграха ключова роля в провалянето на тези договори, когато започнаха да откриват какво всъщност означават те. Не забравяйте, ако сте бедна африканска държава, няма да пращате до Женева експерти по авторско право. Ще пращате експерти по детско здраве, по пречистване на вода, и напоследък може би по промяната на климата. Тези хора обаче ще ви представят във всички организации на ООН, и в сферата на авторските права ще разчитат на консултанти в тази област – консултанти, изпратени там от големите концерни за авторски права… Когато бедните държави забелязаха, че предлаганите правила щяха да са във вреда на всички развиващи се страни, че щяха да ги натоварят още повече, те се обявиха срещу тях. Затова и те не биват канени на срещите на ACTA – канени са само богатите държави. Плановете са след като това съглашение бъде прието, държавите да бъдат приемани в търговски съглашения единствено ако го ратифицират.

Искате ли да знаете какво точно спазаряваше министър Клемент от ваше име, докато вие си мислехте, че слуша предложенията ви за авторското право?

Едно от нещата е така нареченото правило на “трите предупреждения” (three-strikes rule). Това е нещото, заради което британският държавен секретар, Питър Манделсън, беше атакуван в Англия. Той прекара уикенд на Корфу с Дейвид Гефен, и се върна оттам с решението да промени британския закон за авторското право. Това не е моят разказ за нещата – това е неговият разказ.

Трите предупреждения значат: ако някой, с когото живеете, бъде обвинен три пъти в нарушаване на авторски права, без каквито и да било доказателства, свидетелства, разследвания, адвокат, съдия и съдебен процес, то вашата връзка с Интернет ще бъде спряна, и вашето име ще бъде добавено в списък на хора, на които е забранено да се предоставя Интернет за определен период. Във Франция, където такъв закон вече беше приет, този период е една година.

Помислете какво означава това за вашето участие в информационното общество. Помислете какво означава това за децата ви. Колко деца могат да си направят домашното без Интернет? Колко хора биха могли да вършат работата си без Интернет? Колко родители биха били информирани за здравето на децата им без Интернет? Колко ще изгубите, ако Интернет достъпът ви бъде отнет?

Не е трудно да се каже. Просто го сравнете с обратната възможност. Още преди това предложение имаше практика за сваляне на проблемни неща от Интернет. Както знаем от нея, съвсем лесно е да обвиниш нечия уеб страница, че нарушава авторските ти права, без да те грози никакво наказание, ако се окаже, че си излъгал. Знаем и че процедурите за сваляне на нарушения от Интернет са доста безогледни. Universal, например, твърдяха в съда, че една майка е нарушила авторските им права. С това, че е качила в Интернет клипче на дечкото си как танцува в кухнята. И за секунда-две на заден фон слабо се чува част от “Let’s Go Crazy” на Принс.

Какво би станало, ако поискаме хората, които сервират подобни безогледни искания за сваляне, подлежат също на закона за трите предупреждения? Ако кажем: “Направите ли три неверни искания за сваляне заради авторски права, отнемаме Интернет достъпа на фирмата ви.” Ако минем през всеки офис на Universal на света – родителската им фирма, GE, ще оставим на мира – през целия конгломерат Universal-NBC, влезем в офисите им и отрежем с клещи Интернет кабелите им, и ги превърнем във фирма, която върши бизнеса си по факса?

Това би било корпоративно смъртно наказание. Защото една корпорация в съвременния свят няма как да не бъде член на информационното общество, точно както един индивид в съвременния свят няма как да не бъде член на информационното общество.

И така, докато министър Клемент ви разпитваше какъв искате да бъде законът за авторското право, в същото време продаваше правата ви по този закон да бъдете пълноправни членове на информационното общество. И това е само началото. Съглашението задължава и всеки, който предоставя Интернет хостинг – YouTube или който записва тази реч в момента, Blogger, Yahoo, всеки, който хоства Интернет съдържание – първо да подсигури, че хостнатото от него не нарушава ничии авторски права. Нека погледнем какво би означавало това, например за YouTube.

Всяка минута в YouTube биват качвани общо 16 часа видеосъдържание. Ако те трябва да бъдат сравнени с абсолютно всичко под авторски права на света, на всички юристи на света не би им стигнало времето до края на съществуването на Вселената. Как тогава YouTube биха могли да спрат вероятни нарушения да се появяват на сайта им? Както го правят кабелните телевизии във Великобритания. Като изрежат абсолютно всичко, което потенциално би могло да бъде нарушение на чиито и да било авторски права. Дори ако съгласно закона то може да бъде използвано в рамките на fair use, легално позволеното цитиране.

Попитайте някой документалист какво ще се случи, ако той примерно снима улични бунтове в Бутан, и се окаже, че някой от заснетите носи фланелка с логото на Пепси. По-точно какво би станало, ако филмът му остане забранен за излъчване, докато той не получи разрешение от Пепси да го покаже. Ето така ще изглеждат нещата – като чудовищен товар върху свободното слово и правото да се създава култура. Би означавало, че възможностите на вашите студенти да получават достъп до материали, и да създават материали, които да споделят с други студенти, ще бъдат на практика парализирани. Това е второто, което ACTA се опитва да наложи.

Третото, което ACTA се опитва да наложи, е да застави Интернет провайдерите да шпионират мрежите си, и да предават събраната информация на праводържателите. За да могат праводържателите да подслушват масово и в пълни подробности, без каквото и да било съдебно разрешение, процес или дори конкретно подозрение. Да подслушват всичко във вашите комуникации – общуването ви с вашето семейство, с вашия лекар, с вашия адвокат, та до домашните на децата ви.

В по-малък мащаб вече сме виждали подобно нещо. Нали знаете онези автори на шпионски софтуер, които ви предлагат софтуер за вашата библиотека, училище или дом, който да наблюдава какво вършат децата ви и да им пречи да гледат разни лоши неща? С уверението, че някъде има един страховит наблюдателен пост, който е прегледал всяка възможна страница в Интернет, и е разделил всички подходящи и всички неподходящи страници, точно като за вашето дете – на тази възраст, в тази култура и с тези родители с такива виждания?… Знаете ли от какво идват повечето от доходите на тези фирми? От продажбата на софтуера им на Китай, Сирия и Иран. Това е основният им бизнес. Продажбите им на вас са само допълнителен. А един друг допълнителен е, че те събират всичко, което децата ви правят в Интернет, включително чатовете и е-майлите им, и го продават на маркетинговите компании, за да могат те да измислят по-добри начини да пробутват стоки на децата ви. Ето как изглеждат нещата в миниатюр.

А как ще заизглеждат, когато не само децата бъдат поставени под такъв ботуш? Какво ще стане, когато слухарите за авторски права започнат да наблюдават всичко, което всеки прави в Интернет? (Колко още допълнителни източници на доход ще отвори това… – Григор)

Най-сетне, има и едни договорки какво ще се случва на границата. Те изискват граничарите да са задължени да преглеждат всички преминаващи носители на информация, и да проверяват дали те не съдържат нещо, което би могло да нарушава нечии авторски права. Това означава например, че цялото съдържание на лаптопа ви – снимките как къпете бебето си, любовните писма до половинката ви – ще бъде старателно оглеждано и изчитано от някой митничар.

Когато това се разбра, критичните измежду нас казаха, че това май ще опре дотам да ни претърсват iPod-овете. Големите клечки отговориха: “Ами не, няма да са iPod-овете. Само неща, които имат потенциал да причинят съществено нарушение.” Не зная какви iPod-ове ползват тези хора, но дори в момента се продават такива, които могат да поберат музика за над 100 000 долара. Не зная как тези хора си представят нещата. Капацитетът на електронните устройства не се очаква скоро да започне да намалява. Харддисковете става все по-малки, бързи и побиращи буквално с дни, и надали някога ще съществува толкова дребно нещо, че да не може да причини нарушение на авторски права през Интернет.

Всъщност, най-сериозните аргументи срещу омаловажаването на тези стъпки са именно на индустрията с авторски права. Тя казва: “Не можем да позволим никакви нарушения. И най-малките са прекалени. Не може да навеждаме хората на мисълта, че има приемливо ниво на пиратстване. Длъжни сме да претърсваме абсолютно всичко.”

Знаем вече как изглежда този договор – зле

Максималното, безогледно и безмозъчно разширяване на авторските права е бедствие не само за потребителите. То е бедствие и за създателите на произведения. Популярен е митът, че тези, които пишат, са много различни от тези, които четат, и че има рязка граница между читатели и писатели. Аз обаче не познавам някой, който да използва повече информация от тези, които създават информация. Най-агресивно копиращите, най-агресивно събиращите книги и всякакви други носители, които познавам, са именно писателите. Най-агресивните потребители на Мрежата, за да правят своите проучвания, да се свързват с колегите си и да контактуват с издателите си, са писателите.

Да, някои писатели може да мислят, че имат нужда от всеобхватни авторски права. Може да се подчиняват на стокхолмски синдром, който ги кара да застанат редом с хората от корпорациите – монополисти в авторските права, за които това може наистина да е финансово изгодно. Това обаче не значи, че максимализмът в авторските права е реално добър за писателите или другите творци.

Копирането създава за писателите и другите творци нови възможности, които не са съществували досега.

Когато дъщеря ми се роди, разбрах, че възпроизводството при бозайниците е нещо, което възприемаме много насериозно. Грижа ни е какво се случва на всяко наше копие, и то доста. Защото бозайниците инвестираме доста енергия в създаването на своите копия.

Има обаче много организми, които не инвестират толкова. Да вземем например глухарчето. Него не го е грижа къде точно ще отлетят семената му. Грижи се единствено да използва всяка възможност за поникване, за това от всяка пукнатина във всеки тротоар да стърчи глухарче.

Има творци, които приемат копирането. Които казват: “21 век е, копирането се случва. Да претендираш, че го няма, е сантиментално и романтично, като да бъдеш ковач в етнографски музей. Само че не е съвременно.” Те са забелязали, че да постъпваш като глухарчето си струва. То дава на произведенията ви жизненост, която им помага да стигнат до места, за които иначе дори не бихте подозирали, че съществуват.

Моите книги са законно копируеми от деня, в който бъдат публикувани. Публикуват се едновременно във Великобритания и Канада, и като аудиокниги от Holtzbrink-Macmillan-Tor, Random House и Harper Collins, три от общо четирите големи издателски къщи. Свободно достъпни са за сваляне от Интернет, и най-изумителните писма, които получавам, идват именно от хора, свалили ги по този начин. Много от тях после си купуват и книгата, и това също е чудесно. От гледна точка обаче на читателските стратегии, за които сме се събрали да си говорим днес, едно от най-трогващите неща, които съм чувал, беше от моряк на борда на кораб в Персийския залив. “Никога не съм си падал истински по четенето, но но тук всеки час е безкрайно скучен. И ние открихме една ваша книга, и си я свалихме от Интернет и я прочетохме всички. И я обсъждаме. Тя стана част от нашия мироглед.”

Тази конкретна книга беше на тема колко безсмислена е войната срещу тероризма, и какъв проблем сме си създали с пращането на войски в Персийския залив. Така че е доста учудващо, че тя е стигнала именно там, и че е станала част от разговорите – разговори, в които аз никога не съм участвал.

Още по-интересни обаче са писмата от читатели, които вярват, че моите книги са способни да вършат всички тези социални неща, които хлапетата правят с книгите за деца.

Нийл Геймън, за когото всички тук със сигурност сте чували, един разкошен и вдъхновяващ автор, обича един хубав експеримент, който смятам да направя сега. Колко от вас имат любим писател? Моля, вдигнете ръка. А сега, ако сте си купили първата книга от този автор, която сте прочели, си свалете ръката – дръжте я вдигната, ако не сте платили пари за нея… Оказва се, че около половината от вас не са платили нищо за първата книга от вашия любим писател, която сте прочели.

Взели сте я назаем от библиотеката, или от ваш приятел. Или пък някой ви я е подарил. Това е един от най-важните начини, по които откриваме четенето – нашите приятели ни казват колко важно е то за тях, и то става част от социалното общуване. Това е особеното на копирането през Интернет. То не прилича на кражба, нито на одеялото на някой дилър на пиратски DVD-та. Копирането през Интернет най-често се случва между двама души, от ръка на ръка, като част от социалното общуване. Аз си купих това – купи си го и ти. Ето ти това, на мен то ми хареса. То е част от прастария разговор за литературата, който предхожда и публикуването, и печатарската преса, и авторските права. То е сърцевината на това, което наричаме “култура”.

Тази елегия ни напомни, че издателите са се заели да унищожат тази емоционална връзка чрез заразяване с болестта на лицензирането. Чрез думите, че собствеността няма право на съществуване в 21 век, и че читателите не бива да притежават своите книги. Така че ще ви помоля за нещо. Ако работите в бранша на творчеството, ако сте издатели или писатели, ще ви помоля да не поддържате тази теза. Ще ви помоля да поставите едно по-добро лицензно съглашение на вашите книги. Направил съм си един чудесен лиценз за електронна книга, защото всеки ми казва: “Предложи един добър лиценз за електронни книги”.

Не нарушавайте авторските права

Дълъг е четири думи! И е всичко, което е необходимо, за да бъдат опазени авторските права върху вашите книги. Всичко друго е опит права на читателите да бъдат насилствено отнети. Вашите читатели знаят какво означават тези думи. Това, което те не знаят, е какво означават 26-те хиляди думи лиценз, които трябва да приемат, за да купят през своя iPhone аудиокнига от iTunes. Надали някой от вас би приел доброволно тези лицензи да го обвързват. Така че не ги изисквайте от другите.

Ако сте библиотекар или архивист, не купувайте носители, които изискват от читателя съгласие с безогледни и хищнически лицензи. И особено не купувайте носители с DRM. И най-вече не купувайте носители с DRM, който следи какво правят потребителите му. Библиотекарите са се борили със столетия за интелектуалната свобода на своите клиенти.

Сега ще си сваля якето, за да видите фланелката ми. Библиотекари си бяха поръчали такива с приемането на Patriot Act. Надписът гласи: “Ние сме радикалната гилдия на библиотекарите. Знаем какво четете, но няма да го разкажем.”

Лицензи, които биха заставили библиотекар да споделя читателските навици на читателите на библиотеката му? Никой библиотекар не би го направил, защото ние знаем, че поведението ти се променя, когато знаеш, че те следят. Знаем, че интелектуалната свобода изисква лично пространство. Така че вие, които работите в библиотеките, и особено отговорните за снабдяване с абонаменти и колекции, сте хората, в които се целят издателите на е-книги. Те смятат, че могат да ви издоят, тъй като много от вас са сглупили да купят тези недопустими абонаменти, които изчезват, след като бъдат прекратени. Набелязали са ви за глупаци. Не бъдете глупаци. Време е да започнете да служите истински на своите библиотеки и своите читатели.

Хората, които управляват Bodleian Library във Великобритания – сигурен съм, че всички сте чували за нея – наскоро ме приеха на среща, и казаха: “Виждаш ли, нашата работа не е да пазим литературата за учените. Нашата работа е да пазим културата за бъдещето на цивилизацията ни.” Това е истинската роля на архивизма и библиотекарството.

Вие сте пазителите на нашата култура. Вие сте континуитетът на нашата цивилизация. Единственият начин, по който можем да си свършим работата, е да подсигурим технологиите и лицензите да не пречат на тези елементи от архивирането и обръщението на книги, които сега са под удара на някои издатели.

Последното, за което искам да ви помоля сега, е да участвате във всякакви по-нататъшни консултации. Да изисквате от вашите народни представители да се консултират с вас относно ACTA, и прозрачност около ACTA. Нуждаем се да знаем какво казва тази договореност, нуждаем се да запознаем публиката с нея, и министър Клемент трябва да спре да посещава пазарлъците около нея, докато не му кажем какво точно искаме от него да защищава на тези пазарлъци. Вече сме провели тук консултации какво искаме от авторското право. Знаем какво искаме да бъде то. Не тайни в мрачни стаи, а прозрачност, обществена консултация и многостранно участие.

Благодаря ви. Имате ли въпроси?