Наркотикът кодерство

Тече 16-тият работен час от този ден. На съседния компютър се довършва инсталация, която трябва да е готова за утре. А аз в полусънно състояние пиша втори за днес запис. Рядко напоследък нещо…

През последния месец като че ли нямах много време и сили за писане. Вчера обаче спах почти 18 часа, и съм се посъвзел. Днес направо не усещах земята под краката си, докато ходех – все едно летях на двайсет сантиметра над нея, такава енергия ме изпълваше… И започнах да се чудя какво ме човърка. Къде точно ме сърби, за да мога да се почеша.

Отговорът внезапно изскочи от само себе си, като зърнах в Интернет някакво обяснение за kdevelop. Не съм писал програми вече от почти година – и това ми липсва. Липсва ми сътворяването на нещата, изпипването на детайлите, проследяването им, радостта от безупречната работа на резултата. Липсва ми програмирането.

И ми липсва здравата. Преумората през тази последна година ми пречеше да го усетя – бях се докарал до самия ръб. Преди около седмица го осъзнах, и започнах да използвам всеки възможен момент за сън, често без да обръщам никакво внимание дали околните (включително клиентите ми) не ме гледат странно. И днес започва да се усеща промяна. 🙂 Наркотичната страст към писане на програми започва да се завръща.

Сериозно, наистина е голям наркотик. Имам познат, който така настървено беше преследвал из програмата си почти 18 часа някакъв зловещ бъг, че накрая беше изцапал панталоните си от нежелание да изгуби дори мига за отиване до тоалетната… Удовлетворението от постиганата цел е силно почти като това от добър наркотик. Нищо странно, че има същия ефект. Направо чувствам, че ако не надраскам поне стотина-двеста реда код, няма да мога да спя. Ще си го наложа, де, но усещането…

(Дали не е добре да драсна някой ден тук един запис за принципите и начините на действие на наркотиците? Че като слушам околните, над 90% от информацията им по въпроса спада не към наркологията, а към наркомитологията…)

А, като се замисля, кодирането не е единственото, което ми се прави. (Ох, не трябваше, по дяволите, не трябваше да се замислям за това!) Пише ми се, до скъсване. Имам толкова започнати разкази, в момента в главата ми врят продължения за поне три от тях, а зад тях напират и още. Изкушението да жертвам тази нощ е страшно… Но не искам. Ще се напъвам да спя редовно и достатъчно, докато не си върна силите и енергията в по-прилична степен.

А да бяха само разказите! На диска ми се търкаля началото на анализ на възможността за свободна фирма, нещо като свободния софтуер, само че не в сферата на софтуерното инженерство, а на фирмената кадрова политика. И направо искри от потенциал – не зная как да го опиша иначе, то просто се вижда. Все едно гледаш идеята за свободния софтуер, като идея. (Чудя се дали Столмън е виждал същото това искрене в идеята си, докато е била още неизбистрена докрай, само нахвърлян проект?) Нетърпението да го подхвана и заизвайвам от нищото направо ме изгаря отвътре…

И анализи за хибридизиране на базарния с катедралния модели на софтуерно развитие още малко, и ще ми потекат от ушите. И продължението на серията блог-записи за кутията на Пандора. И… И… Мамка му, как само ми се правят всичките тези неща! Ако че съм вече капнал – сили за днес вече нямам, но желание като за целия китайски народ.

Само едно не ми се прави – не ми се блъска тъпа, скучна и еднообразна работа. Нямам капка мерак за нея. Като си помисля само, ми се отщява. А защо ли толкова ми се прави всичкото онова, другото? Май защото всичкото е един или друг вид творчество. Игра. Забавление. Създаване. Може би бездарна, графоманска – но за мен точно така съзидателна, както за Шекспир неговите пиеси. Всеки според уменията си – но в основата, зад уменията, е една и съща искра. Страстта към сътворение.

Ох… И това не трябваше да си го помислям. Пред очите ми вече танцуват заглавия – “Сътворението като наркомания”, “Дете ли е Бог?”, потенциални допълнения към анализа за свободната фирма, опит за моделиране на инстинкта за игра при децата, и търсене на еволюционната му схема, продължение на една от черновите в блога ми – “Произходът на смеха”…

… Инсталацията свърши. Гася компютрите и си тръгвам. Утре отпочинал ще мога да свърша повече, отколкото днес капнал.

Но едно продължава да ме човърка, да се вие в мозъка ми като натраплива мелодия.

Пристрастеността към творенето. Интересна тема.