Протестът на “Електронна граница”

Смятах да пиша за това по-рано, но не смогнах. Но по-добре късно, отколкото никога.

На 14 януари, от 11 часа, “Електронна граница” организира протест пред парламента по повод предвижданите (доскоро) промени в ЗЕС. Още не знам как ще протече утрешният ми ден, нищо чудно да е доста напечено. Но планирам да отида.

Вярно е, че през последните дни МВР (в лицето на Цветан Цветанов) даде ход назад от може би най-скандалното предложение за промяна в ЗЕС – това за пасивните, напълно неконтролируеми интерфейси за достъп. Таман поставянето им под някакъв минимален контрол беше поограничило превръщането на ДОТИ в разузнавателен отряд на организираната престъпност (ако е вярна и една десета от това, което съм чувал какви пари са се давали там да подслушаш конкурента…), и нещата щяха да пламнат още по-зле. Слава богу, проява на здрав разум има. Да видим обаче дали ще надделее.

Между другото, от 14:30 в зала “Изток” на Народното събрание ще има обществено обсъждане на проекта за промените в ЗЕС. Организира се от комисията по вътрешна сигурност и обществен ред. Поканени били, според медиите, представители на МВР, на Върховна касационна прокуратура, на неправителствени организации и на мобилните оператори. Не зная кой ще участва от името на неправителствените организации; много се надявам да е поканен някой от “Електронна граница” (и по-специално Бого). Мен не са ме канили. 🙁 😉

Дали е нужно да се протестира, след като МВР вече са дали заден ход? Абсолютно.

Не е нужно да се буйства, да се правят вандалщини и други подобни неща. (Не би било нужно дори ако МВР не бяха си променили позицията – демокрация сме, бюлетината е много по-могъщо оръжие от импровизираната тояга). Но е нужно да заявим, че сме граждани, а не поданици. Че сме хора, а не добитък. Че сме готови да отстояваме правата си. Нека отидем там – тихо, кротко и възпитано. Нека културно заявим гражданската си позиция. Ако управниците покажат, че са ни разбрали, и наистина оттеглят корекциите, които нарушават гражданските права, нека им благодарим. Ще е заслужено – именно такива политици трябват на България.

Моето мнение по въпроса за следенето чрез интерфейс е, че то по никакъв начин не е необходимо за разкриването на престъпността (а дори и на тероризма). Но напълно разбирам желанието на МВР да получава при съдебно подкрепена заявка към операторите информация в по-кратки срокове. На практика всички оператори имат възможност да следят онлайн какво преминава през системите им – срокът от 2 часа, който иска МВР, е не просто изпълним, а дори голям. Бих го подкрепил. Нещо повече, бих подкрепил операторите да са длъжни при спешни заявки да предоставят поисканата им информация до половин час, а при особено спешни случаи да я предоставят директно, например като служител на оператора диктува пряко по телефона на служител на МВР случващото се в момента с проследявания обект, или дори му дава връзка към съответния стрийм или канал. Ако има издадено съдебно разрешение, това няма да е нарушение на гражданските ни права, то наистина ще е помощ за МВР да ни пази от престъпления. Нека не забравяме – МВР по начало не е враг на гражданите, то е охраната им от престъпници. Нека, когато то иска възможност да върши истинската си работа както трябва, да му помогнем да я получи.

Тук обаче има една уговорка – контролът върху МВР дали исканията му за достъп са правомерни. Според мен е задължително операторите да водят точен дневник за всеки един осъществен от МВР достъп, да прилагат към него юридически валидно копие на съдебното разрешение, и да съхраняват тези записи за поне 10 години. Ако операторът фалира, записите му да преминават на съхранение в държавата, но извън системата на МВР, примерно в отделение на държавния архив или на архива на съдебната система, с пълна регистрация на всеки достъп. По този начин съдът ще може да изисква разкриване на записите, ако има съмнение за злоупотреби с правата на МВР на достъп. Тази система би попречила на корумпирани служители на МВР да вършат престъпления чрез системата му, и така би помогнала за изчистване на МВР от вътрешни престъпления. Най-сетне, непоколебимото й прилагане би създало сред обществото доверие в МВР. Това не само ще повдигне авторитета на министерството (доста българи смятат полицията за “престъпници в униформи”), но и ще стимулира обществото да й помага доброволно. Така тя ще е способна да постигне много по-добри резултати в ограничаването на престъпността.

Този архив би играл още една роля. По закон операторите са длъжни да опазват напълно тайната на кореспонденцията на клиентите си, с изключение на оторизираните по съдебен път заявки на МВР. Ако бъдат държани реално и строго отговорни за това им задължение, съхраняваните записи на всеки достъп, заедно с разрешенията за тях, биха били тяхното единствено доказателство пред евентуален съдебен процес, че разкриването на информация е правомерно. Ако нямат такива записи, а се докаже разкриване на информация, е нормално операторите да бъдат съдени и осъждани, и дори да губят лиценза си. Подобна система не само ще повиши доверието на българите в операторите, но и ще ограничи сериозно възможността за кражба на информация от техни служители (която после да бъде приписана на МВР, и нарушителят да избегне отговорност). Това пък ще разтовари МВР от още един чест, ако и засега труден за доказване вид престъпления. И в крайна сметка ще направи обществото ни по-малко престъпно.

И нещо накрая. За всички, които вярват, че безконтролност за МВР значи повече сигурност за нас.

Защо е необходимо да имаме граждански свободи няма да се спирам отново. Казано е достатъчно пъти. Който е способен да го разбере, го е разбрал. Който не е, надали ще мога да му помогна. Но ще се опитам да обясня нещата още веднъж. По още един начин.

Принципът “Който избира временна сигурност пред същностна свобода, не заслужава никое от двете” звучи доста абстрактно и книжно. Малко хора виждат ясно колко валиден е. На повечето не им прави впечатление дори че най-могъщата и богата държава на света е съградена именно върху него. Затова ще се опитам да го разясня, колкото ми е по силите.

Който избира сигурност пред свобода не само не заслужава никое от двете. Той няма как да получи никое от двете, дори ако го заслужава. Така е устроен светът.

Несвободата няма как да дава сигурност. Тя те прави зависим от някого, а зависимостта е по дефиниция несигурност. Единствено свободният има пълните възможности да се погрижи за сигурността си. Ако е глупав и безотговорен, може и да не го направи – но винаги ще може да го направи много по-добре от несвободния. Иначе казано, свободният е господар, а несвободният е роб – има ли изобщо база за сравнение кой има повече сигурност?

Затова и сигурността може да бъде истински основана единствено върху широка и отлично пазена свобода. Избор между сигурност и свобода може да има толкова, колкото може да има избор между ядене и дишане. “Да ядеш” звучи примамливо, докато да дишаш го смятаме подсъзнателно за даденост, и ако не му обърнем внимание, го неглижираме. Внимаваме ли обаче, истинският избор е очевиден. Можеш ли да дишаш, все ще намериш начин да ядеш – но не можеш ли да дишаш, надали яденето ще ти помогне… Истинският избор е между свобода И сигурност, и несвобода И несигурност. Изборът между свобода и сигурност е лъжа, предназначена да те измами, избирайки примамливото “сигурност”, всъщност да се откажеш и от двете. Който го предлага е или глупак, или злонамерен лъжец. И в двата случая да го слушаш означава да вредиш на себе си.