Преди доста време без много шум на книжния пазар се появи съвместен продукт на две чудеса.
Едното е проектът “Човешката библиотека”, създаден от неуморния и вездесъщ Калин Ненов, и патриарха на българското НФ фенство Атанас Славов. В това безкнижно време те заченаха една мечта, по-фантастична от любимия ми жанр. Да отпечатват истински хубави фантастични книги, от тези, които не само запалват въображението и те оставят осъмнал с книга в ръка, но и нахранват ума, сърцето и душата ти. И да ги разпространяват по възрожденски начин. Сред приятели и познати, сред любители и желаещи. С тежка раница с книги на гръб, из цялата страна, по книжарници, осмелили се да ги продават. С тонове юнашки ентусиазъм и изнурителна работа, с пари от пробитите си джобове. Запушили всяка дупка и поели всеки провал в начинанието със сърцето и ума си.
Не вярвах, че проектът ще тръгне. (А и, за свой срам, нямах възможност да му помагам. Винаги съм бил ентусиаст, а точно сега, когато се появи най-измисленият, донкихотовски и заслужаващ подадена ръка проект, който съм виждал, не можех…) Но той потегли. Тихомълком пламъкът на създателите му запали и още ентусиасти. Едни се включиха на помощ с гърбини и познанства, с работа и тичане. Други само с морална подкрепа, но и тя бе безценна сред безнадеждността. Трети просто не пропускаха да си купят всяка издадена книжка, и ако е хубава, да я похвалят пред приятели и познати… Истинско апостолско дело. Когато ги гледам, си припомням стиховете на Вазов за Възраждането. И изгарям от нетърпение да дойде моментът, когато ще мога и аз да подложа рамо до тях.
А те не чакат помощта ми. След “единствената фентъзи книга, в която има истинска магия” – “Последният еднорог” на Питър Бийгъл, Човешката библиотека издаде проникновената “Бленуващите кристали” на Стърджън (и двете в безплатни преводи, отново водени от Калин), преиздаде една от класиките на най-новата българска фантастика – “Да пробудиш драконче”… и още други книги. 🙂
И докато това чудо се излюпваше в София, в Казанлък се излюпи друго. Групичка ученици се опита да пише, запалена от младата си учителка. Най-обикновени деца, същите като тези, които снимат в училищата с телефони как бият някого, или се надхвалват кой колко джойнта изпушвал… Започнаха да пишат книги, и се кръстиха фентъзи клуб “Светлини сред сенките”.
Първата, “Въже от светлина”, беше приказка – написана не просто за деца, а и от деца. Издадена със спонсорство, тя бе подмината от големите разпространителски вериги, но Калин я забеляза. Последваха още техни книги. “Аурелион – вечният баланс” отдавна е на бял свят (носят се слухове, че и продължението е почти готово 🙂 ). Следващата им книга, “Играта”, беше издадена именно от Човешката библиотека. Както всички други книги на клуба, срещна ентусиазиран прием.
А я последва “Дивна”. За която всъщност пиша днес.
Повечето космически фантастики за бъдещето описват една Земя, която е свръхнаселена или ненаселена, напреднала или внезапно изостанала, и каква ли не още. “Дивна” обаче е първата книга, в която Земята в това бъдеще просто… я няма. Неизвестно бедствие я е помело, оставяйки на нейно място втори астероиден пояс. Случайно оцелелите по космическите станции (предимно тези около Марс) хора възраждат човечеството, сблъсквайки се с всякакви социални и други проблеми. Общественото неравенство се е запазило, но много други неща се е наложило да бъдат променени издъно, за да може обществото да се запази. Както винаги и навсякъде, така и там има хора, вманиачени по властта. Може би не за да творят зло, а за да направят насила света по-добър, според своите виждания – и именно затова всъщност най-зли измежду злите. И както нерядко е и в реалния свят, там, където възрастните не успяват, не смогват или се побояват, понякога се справят именно децата…
Няма да разказвам повече за книгата, за да не проваля интереса на читателите. Но с удоволствие ще споделя смайването си от нея. Дори опитни писатели рядко създават толкова пълнокръвни, истински и живи образи. И толкова много в една книга, толкова различни, и всеки от тях пълноценен и истински, и стойностен именно заради разликата си с останалите. Уж се разказва (предимно) за деца, в най-добрия случай тинейджъри, а пък я четох в захлас, до пет сутринта, въпреки че бях здравата недоспал от предишни дни. И не съжалявам за похабения сън.
И още нещо. Ръководителката на клуба “Светлини сред сенките” Валентина Димова казва, че тези книги са полезни за възрастните може би дори повече, отколкото за децата. За децата те са полезно упражнение, интересно занимание и форма на израстване. За нас обаче са освен това и прозорец към света на децата, през който можеш да видиш какво ги вълнува, радва, тревожи и засяга – и да ги разбереш истински… А това, колкото и да е важно само по себе си, означава и още нещо. Да разбереш децата около себе си означава да разбереш в някаква степен и детето в себе си. Не го ли разбираш, живееш заедно с непознат под в един и същи черепен свод – как би могъл тогава да си в мир и спокойствие, и разбиране на множеството, което криеш в себе си дори ако си най-елементарният човек?
Засега книгата не е достъпна цялостно онлайн. Части от нея могат да бъдат намерени на сайта на Човешката библиотека. Зная, частите не винаги са достатъчни, за да прецени човек дали да си я купи. Но за своя вкус съм наясно – бих си я купил, без колебание, дори ако вече съм я прочел и я имам в електронен вид. Първо, за да получат възнаграждение авторите и издателите й – доказали са, че го заслужават, за разлика от много автори и издатели на халтура. И второ, защото Кори Доктороу ми помогна да разбера – част от обичта ми към книгите е желанието ми да ги притежавам физически, и в него няма нищо срамно. Когато става дума за книга, за свой екземпляр, а не цялото, това желание изразява привързаност и обич, а не настървение за контрол и власт.
(Може би затова хората, които купуват и събират книги, са толкова различни от хората, които купуват и събират популярните материални придобивки?)
поръчвам си я!
Тия казанлъшки хлапета са нещо велико!
Много бихме искали да ти я подарим! Сега целият клуб чете “Слънце несогаемо” и смятаме, че тази книга е много по-велика от цялостното творчество на Толкин, който също ни е любимец.
Благодарности за всичко, което научаваме от теб. Всъщност книгата е малко сложна за децата, но са във възторг. След трилогията за “дракончето” и “10 на минус девета”/по която полудяха и по-малките/, очакваме всичко написано от теб с огромен интерес и радост.
Ако има начин да ти изпратим книгата, като подарък ще се радваме.
Гри,
поклон!….
Много съм щастлива, че писа за Светлинките, а пък на Кал си представям какво радостно му е :))))))))))
Напълни ми душата и сърцето, но ти имаш такава склонност, по принцип, така че 🙂
Ники, книжката шъ си я получиш, повярвай 🙂
Гушчета!
Габче
Ная, за мен ще е чест, но аз ще си я купя, а някой ден и ще ми я надпишете.
Благодаря за отзивите и много поздрави на младите колеги.
Габче, мерси!
Младите колеги четат тук и са щастливи! Не знам дали можеш да си представиш колко е важно товоето мнение за тях, но ще ти дам един пример. Преди монго, много години, когато бях малко по-малка от тях полудях по един филм “Седморката на Блейк”. Страшно много харесах актьорите, особено един от тях – Гарет Томас. Той си остана мой любимец и до днес. Преди няколко месеца намерих адреса му в Лондон, пратих му писмо за автограф и той ми отговори, много мило, прати ми и снимка… Написах цяла книга, вдъхновена от този повод. Значи представи си как се чувстват всички тези малки и по-големи твои фенове. Благодаря ти още веднъж за всичко което правиш и за всичко което си!
Относно написаното от Григор за Калин, много е вярно, да! Това е истинска възрожденска дейност. Трабва да помислим и за такъв герой в романите си, но кой ще го води?!
Ная, още веднъж благодаря.
Седморката на Блейк и на мен ми беше сред любимите
а възрожденските традиции… има ОСОБЕНА нужда от тях, за да се развива това общество към повече свобода. И комуникационните и инфотехнологии улесняват това… донякъде. Има и моменти, когато пречат – заради пренаситеността с информация.
…и постоянната нужда да цъкаш из тоя или оня блог, захранвайки неутолимия си глад за информация… :/
(Не ми обръщайте внимание. Всъщност НАИСТИНА ви се радвам, много.)
@Naia: “Трабва да помислим и за такъв герой в романите си, но кой ще го води?!”
Вие – кой друг? 🙂
Ако приемате съвет – водете го всички заедно. Ще е от полза и за героя, и за читателите. И мъничко за вас. А може би мъничко и за Калин. 🙂
(Подсетка: Разносвачът на книги не е нов образ. Има го в Генадий Гор, точно в тази роля – благодетел на човечеството. Това прави задачата ви малко по-трудна. Но и по-интересна.)
Koj moje da mi kaje kak da se regna tuk?
Всички заедно става, но за този образ, защото имаме реален прототип и може да се гледа от него… Иначе ако подкараме всички герои така ще стане мазало.
@koko: Трябва да одобря първия ти коментар – тоест си вече готов.
@Naia: Калин не е “всички герои” – той е “и сам героят е герой”. Нещо като отделна категория, сам по себе си. 🙂
Отричам.
Аз съм герой категория “к’ъв герой щях да съм, ако нямаше други да ме крепят в нужда”… 😀
И понеже я подкарахме бая героично – да ви напомня, че “Великите герои се нуждаят от велика скръб и бреме, иначе половината им величие остава незабелязано”.
Да не вземе някой да се хвърли в героизма с главата напред, де… Или въобще без глава. 😛
@Григор
И аз това казах 🙂
Когато имаме реален протип, всеки може да води героя, защото всеки вижда от различни гледни точки един и същ човек. Става интересно и правдиво. Така се получи с Марти, който ако броя и себе си на места, е воден общо от 5 човека, 3-ма основни и 2-ма помощници. Ако героят е измислен е добре, поне по мое мнение, да се води от един човек, който много внимателно да следи психологията му в отделните ситуации… Все пак при нас нищо не е окончателно и всяко решение е предпоследно. Екипът е голям, винаги могат да изникнат и по добри идеи 🙂
@ Kalin – Да не вземе някой да се хвърли в героизма с главата напред, де… Или въобще без глава. 😛
Звучи ми много примамливо!
@ Naia И то голямо мазало, Валя 😉
А иначе съм изключително щастлива от прекрасните отзиви, които получаваме за “Дивна”.
Аз лично обожавам тази книга. Май ми е най-близка до сърце. 🙂
@ Sharkan Това, че един от най-любимите ми български писатели, си поръча книжката. И ни смята за “велики”. Просто нямам думи. Аз и сестра ми си изразихме емоцията с подскоци. Хах 🙂 Деца какво да ги правиш.
Много щастливи усмивки от мен и Майчето.
като се замисля, в Калин наистина има нещо героическо. По-точно – апостолско. С придружаващите го дразнещи моменти 😉
Просто е такъв тип човек. Пак добре, че е клъвнал по градивна дейност, а не е станал терорист… или да съжалявам, че не е? 😉
Дивните деца – ами велики сте. Понеже на ваша възраст аз НЕ ПОСМЯХ, нямах достатъчно самочувствие, за да направя това, за което ме сърбяха пръстите – да пиша. И тия съмнения в себе си траеха почти до 30-ия ми рожден ден.
Та благодаря и за добрите думи към мен, и за това, че сте ВИЕ. Себе си.
🙂
и ние благодарим 🙂
Никога не е късно, Ники. Никога.
Многозначителен
*хихи*К
Май когато е по-късно се получава и по-зряло и завършено, но… съдба. Аз започнах да пиша от много малка. Не можех да живея без да го правя, но пък пишех глупости… Сега учениците ми се справят в пъти по-добре и много се гордея. Все пак, още доста мляко с како има да изпием заедно, а и биричка, че вече са големи, докато станем достатъчно добри писатели. Да се надяваме, че сме на път.(
@Ани и Мая, на мен най-близка до сърцето ми е “Аурелион”, но всички си ги обичам, нали са ни деца.
@Naia: Няма как да започнеш пътя направо от края.
За щастие. Защото си права, че книгите ви са поглед към живота на децата. Това, което смятате за незряло, може би ще е далеч по-ценно за читатели на подходяща възраст, отколкото по-късното и зряло.
Така мисля и затова не пришпорвам учениците, а ги оставям да растат заедно, забавлявайки се и в един екип-семейство. За мен е най-важното да се научет да ценят труда на другите, да почитат таланта у всекиго и да имат много любимци… Който не се прекланя пред чуждия труд не би могъл да цени своя, а и не би могъл да роди нещо полезно, колкото и брилантно да е изпълнено то. Чели сме много неща заедно, но по нищо не сме полудавали толкова много, както по “Пътят на Икар” на Дилов или по всичко на Николай Теллалов… Значи не всеки, който пише добре, казва достатъчно за да му станеш фен. Така е и с киното, но там любимците ни са предимно западни.
@Naia: Съдбата е мъдра. 🙂
(Освен когато не е. Но тогава никога не е късно да вземеш нещата в свои ръце. 🙂 )
Аз не вярвам в съдбата. Вярвам в интуицията… и винаги държа нещата в свои ръце. Макар че, както казва Оби Уан Кеноби – всичко зависи от гледната точка.
@Naia: И какво казва интуицията ти за продълженията на “Дивна”? А и за клуба? 🙂
Интуицията казва: “Просто продължавайте” 🙂
Аууу, този пост има куп разменени буквички. Писах го, дакото малкия гледаше филм, на изгасена лампа. Може ли да се поправи?
January 24th, 2010 at 4:49 pm
Така мисля и затова не пришпорвам учениците, а ги оставям да растат заедно, забавлявайки се и в един екип-семейство. За мен е най-важното да се научет да ценят труда на другите, да почитат таланта у всекиго и да имат много любимци… Който не се прекланя пред чуждия труд не би могъл да цени своя, а и не би могъл да роди нещо полезно, колкото и брилантно да е изпълнено то. Чели сме много неща заедно, но по нищо не сме полудавали толкова много, както по “Пътят на Икар” на Дилов или по всичко на Николай Теллалов… Значи не всеки, който пише добре, казва достатъчно за да му станеш фен. Така е и с киното, но там любимците ни са предимно западни.
@Naia: Сродни души сме, няма кой да седне да издребнява. 🙂
Слушай интуицията си, и просто продължавай. 🙂
Pingback: Пещерата на неандерталеца » Дивна
>” “Дивна” обаче е първата книга, в която Земята в това бъдеще просто… я няма. ”
Само за протокола – не е първата 🙂
Да речем, във вселената на Азимов Земята също започва да липсва по някое време, макар и по съвсем различни причини.
И други книги има, в които Земята или е унищожена, или хората са изгонени от нея.