Преди десет-петнадесет години летаргията сред авторите на фантастика беше почти пълна. Издаването на книги бе на практика невъзможно. От време на време по някой позакрепил се финансово организираше по някой конкурс за фантастично произведение. Събираха се разкази, даваха се дребни награди. Понякога организаторът успяваше да издаде в някоя книжка свястното събрано. Често не смогваше. За авторите беше мразовита зима. За читателите – също.
Още тогава си мислех, че трябва да се намери начин творците да се съберат в някаква общност, за да имат по-често до себе си сродни души. Единомишленици, които да си оказват морална подкрепа, и да поддържат мечтите и надеждите живи.
И размислите ми една вечер внезапно се изляха в текст. Ето го:
Една ръка се протегна от тъмнината и постави нова цепеница в огъня. В първия миг пламъците сякаш се поколебаха. След това обаче я обгърнаха и се издигнаха, разширявайки малко осветения кръг.
Стените на залата се губеха в мрака. Виждаше се само огнището в средата й, и четирите колони, които крепяха над него отвора на димохода. Изглеждаха, сякаш са от дялан камък – както и осветеният под наоколо, и невидимите сега стени и таван. Не бе обаче истина – съграждаше ги нещо неуловимо, ала по-нетленно и от камъка.
Отвъд границата на осветения кръг се усещаше присъствието на събралите се. За миг отблясък от огъня се отразяваше в нечии очи; за миг светлината на пламъка изтръгваше от мрака нечие движение. Ала никой не пристъпваше в кръга. Не от страх от светлината – това бе привилегия на този, който ще поиска вниманието на околните. За да покаже с умението си достоен ли е да го има.
Дълго време цареше мълчание. Накрая нечий глас попита:
– Защо ни събра?
От тъмнината отново се протегна същата ръка. За миг сякаш беше празна, но сигурно бе игра на сенките, защото сложи в огъня нова цепеница. След това дълбок глас иззад нея отвърна:
– Ако тези въглени бяха пръснати, щяха да угаснат. Но заедно…
Гласът изчака.
– Стоплят тялото сред студа – продължи колебливо гласът, който зададе въпроса.
– Осветяват какво става наоколо – протътна гръмлив бас.
– Показват кои са околните. И кои сме ние – обади се звънливо момичешко гласче.
– Посочват ни пътя, и дават надежда – пронесе се шепот.
От мрака се обаждаха все нови и нови гласове:
– Събират ни заедно, и ни вдъхват сила.
– Припомнят ни, че имаме очи. И умове.
– Че на света има светлина и топлина.
– И разпалват още дърва в светъл пламък.
– Въоръжават ни срещу студа и мрака – завърши дълбокият глас.
Отново настана кратко мълчание, след това завършилият проговори отново:
– Тежки са грижите на ежедневието, и лесно гасят пламъка в хората. В някои той угасва може би завинаги. В други едва тлее под саждите. В малко все още живее… Не се ли съберат, не разпалят ли пламъка отново, той ще угасне и в тях. Бавно, но сигурно.
Затова ви събрах – да поддържаме пламъка, да си го предаваме, и да го разпалваме в околните. На стража до него, понесли отговорността.
Дълго време смятах да продължа разказа. Нямах възможност. Нито пък да седна да го правя реално. За срам. Защото разбралият е отговорният, а не поех отговорността си. Защото започналият историята е длъжен да я продължи, или ако не може – да я предаде на който може.
(Не се оправдавам или самосъжалявам. Оправдание за несвършеното няма, нито смисъл от самосъжалението. Нито пък си прося утешения – нямам нужда от тях. Просто споделям.)
Измина време обаче, и други се потрудиха да съберат бардовете. Да построят за тях залата, в която да се приютят, и огнището, около което да се съберат. Да разпалят в него огъня, да съберат дърва за него, и да го поддържат. Направиха това, за което мечтаех.
И тъй ми показаха, че разказът за огнището на бардовете вече не е мой. Че е време да го предам на друг, който да излезе в светлината на огъня, и да продължи. Да стане хранител на вниманието и интереса, на мечтите и топлината на околните. И да ги носи, докато може – а когато силите му се изчерпят, да отстъпи място на следващ.
За моя ум краят на тези редове е затворен, заради някогашното ми бездействие. Мога да ги продължа, както бих могъл да продължа с четвърти ред хайку – да добавям излишно, да надскачам себе си. Но ако друг чувства в себе си историята, нека я подеме, накъдето и както го поведе вдъхновението. Около огнището на бардовете има място за всеки.
Посвещавам това на всички, събрали бардове около огнище. В мисълта ми изплуват Човешката библиотека и клубът “Светлини сред сенките”, но знам – има и други. Ако и да не съм ги чувал, нека знаят – посветено е на тях. Нека не губят надежда. Нека поддържат огъня, според силите си.
Дори най-треперливата свещица прогонва мрака.
Гуш!
Много ми харесва идеята 😉 Ще я развием. Ще, ще 😉
Няма да се откажем никога :)))
!!!
Аз съм в редакции с малките и почвам после Мечтирия 3, а и за Аурелионите ще трябва да отделя време, така че не ме бройте. Но ще ви се радвам. Много рядко намирам време да пиша разкази, затова имам само 3, за толкова години писане…
@Naia: Не съм събирал хора за бориме – просто имах предвид, че се отказвам да продължавам тази история, и я оставям на който иска.
(Всъщност, точно ти си от тези, които я продължават. В живота. 🙂 )
Хубаво си го почнал… с удоволствие бих прочел продължението! 🙂
🙂 Ще чакаме още 🙂