– Една кутийка парацетамол и една аспирин. Че и аз, и сестричката на тоя калпазанчо сме хремави. – Жената кимва към пет-шестгодишния малчуган, който води за ръка.
– За него нещо?
– Не, не. Слава богу, засега не се налага.
– Мамо, ама и аз искам!
– Ти нямаш нужда. Не си болен.
– Щом има за вас с кака, искам и аз!
– Няма да ти харесат. Те са гадни.
– Амааааа… Нищо! Искам гадни!…
Едва удържах смеха си. Няма излизане на глава с такова чудо. Вари го, печи го – той да не се мине.
След това се замислих.
Доста хора биха реагирали на ситуацията с някакъв вариант на “не дете, а чудовище”. Но няма да са прави. Защото малкият калпазанчо не е чудовище, а именно дете. С любопитството му към света. С неудържимостта, и грешките на детството. С цялото му очарование, което го прави най-слънчевият период от живота ни. Защо ние, възрастните, искаме да имаме деца, ако не за да докоснем отново техния прекрасен, и уви, преходен свят?
И с желанието да не остане по-назад от другите, да пробва каквото искат те. С недоверието към тях, ако му отказват. С поставянето на плашилата под съмнение. Както всяко истинско дете, неосакатено от “мъдри” или “възпитани” родители.
Надявам се скоро и аз да възпитавам деца. И дано когато отрочето ми някой път се запъне, да си спомня тази ситуация. И вместо да му се карам, да се усмихна вътре в себе си, и да измисля начин да му обясня на достъпен за него език нещата. Може би да му дам парченце аспирин или парацетамол да го пробва, за да се увери, че не е вкусно. Или да му напомня как вече го е пил, когато е бил болен преди.
Да не унижавам детето си, и да не изхвърлям доверието му. За да не се оплаквам един ден, че не ми вярва, и да се чудя на кого се е метнало, и кой го възпита така зле…
Успех, калпазанчо. Пробвай смело в живота всичко, което не е безразсъдно и опасно за пробване. Научи с желание и доверие какво бива, и какво не. Стани силен, уверен в себе си мъж. Създай любящо семейство, и дай на децата си най-чудесното и слънчево детство. И не забравяй да се грижиш за майка си, с топлина и разбиране. Защото това ще те учи как да се грижиш и за децата си – а те ще гледат теб на старини колкото добре си ги възпитал, и както си ги учил с гледането на майка си.
Крайно време е да прочета някой от разказите ти, колкото и да мразя да чета онлайн… 🙂
Когато след време майката се опита да даде на детето лекарства, то ще е запомнило, че са гадни и няма да иска да ги пие. Аз нямам деца все още, но ми се струва, че в такава ситуация е добре да се купят на детето някакви бонбони и да му се обясни, че неговите хапчета са специални и по-хубави. Така хем то доволно, хем няма да стиска уста, когато чуе думата “лекарство”.
Ама то на теория е лесно да се каже, да си родител в действителност е толкова сложно… 🙂
Ооо, ще имаш скоро деца? 😉 И ние с Кал си мечтаем за това, което си описал 😉 И той даже ми сподели, че вече започва да усеща това бащинското чувство… сега остава и аз да намеря увереност в себе си…. и да съм сигурна. Иначе майчинското си го има… но и детското ще си остане в мен, завинаги =)
Много хубава историйка, благодаря 🙂
Прегръщчета!
Габче
За много години!!! /макар и със закъснение:)/
Бъди здрав и искрено, от сърце ти желая точно това, което толкова много желаеш – дете!
Няма думи, които могат да опишат чувството, което те залива, когато го прегърнеш за първи път!
Децата са най-голямата радост в живота, но и най-голямата отговорност, защото наистина е така – каквото посееш – това ще жънеш. Когато се отнасяш към детето с любов и уважение, то ти се отблагодарява със същото, а тяхната любов е най-чистата и искрена- те още не са научили фалша:)
Не бива за секунда да се забравя, че пример за подражание са именно родителите и трябва да бъдем много внимателни – много точно си “напипал” проблема:)
Similia similibus curantur