Мрежата. Линукс. Хората.

Днес прочетох нещо, което ме просълзи.

Написано е от един от моите любимци – Кен Старкс, a.k.a. Helios. Поклонник на Линукс, създател на Проекта Хелиос и негов основен изпълнител. (Проектът е за намиране на компютри, инсталиране на Линукс на тях и предоставянето им на деца в неравностойно положение.)

Кен непрекъснато работи по този проект. Неведнъж се е докарвал до разболяване от преумора. След всяко рухване е ставал, и е продължавал по същия безразсъдно всеотдаен начин. Вероятно ще продължи, докато е жив.

Има такива хора. Те са, на които се държи доброто в света. Тяхната доброта и човечност е, която разпалва доброта и човечност и в околните. Те излъчват светлината, която свестните измежду околните отразяват… Личат си по много неща. Как работят е едно от тях. А друго е как виждат света, и околните хора, и как мислят и възприемат съществуването.

Как го възприема Кен разбрах днес, от един запис в блога му. Превеждам го тук, колкото и както умея, без да ме е грижа за авторски права. Защото вероятно поне един човек на света го е грижа за правата върху този запис още по-малко – и това е авторът му. Прочетете, и преценете сами.

—-

Бруно Кнаапен вече го няма.

Почивай в мир.

—-

Мисля си – колко ли струва човек, способен да… почувства това? Дори ако не е саможертвен като Кен?

И колко ли струва на неговия фон поредният авантаджия, или загрижен единствено за своя джоб?

Как ли би се чувствал авантаджията в компания на хора като Кен? Примерно ако са в един и същи… Интернет?

Що за живот е да живееш сред авантаджии, и да мислиш само за себе си и своята изгода, когато можеш да живееш сред хора като Кен, и да се чувстваш един от тях? Що за човек би предпочел първия вариант?

За мен е като да избирам дали да живея в градски клозет, сред смрадта и миазмите му, или насред кристално чиста природа, и да заспивам и да се събуждам с уханието на цветя и зеленина… Ти, приятелю, отделил от времето си, за да дочетеш чак дотук, какво би предпочел – луксозно блюдо насред запуснат градски клозет, или сух хляб под цъфнали дръвчета, до кристално бистро поточе?

Моят избор е направен. Висял съм с години сред клозетната смрад, заради хора, които имат нужда от помощ. Сигурно ще слизам там и занапред, за да преча на източниците й да оцапват истинските хора. Но заради блага за себе си не бих слязъл, независимо за колко придобивки. Няма блюдо, което да бих предпочел сред тази смрад пред сухия хляб сред чиста природа.

Искам да бъда като Бруно, Кен и другите като тях. Искам да бъда един от тях.

Не казвам, че съм – не съм. Не ми достигат много неща. Но го искам, и се опитвам да бъда. Както мога и колкото умея.

Не ми пука дали за мен ще пишат такива думи, когато си отида. Не вярвам да има “отвъд”. Просто ще ме няма, и толкова… Но хора, които са ми скъпи, ще има и след мен. Докато на този свят има хора. И ако светът е по-добър, те ще са по-щастливи.

И тази мисъл ме топли и ми дава сили, сега, докато съм още тук , и мога да избирам.

Благодаря ти за мъдростта, Кен. Благодаря ти за светлината.