Предпролет

Често чувам хора над 40 да тъжат, че зимите вече не са същите. Че го няма снегът, който падаше през ноември и се стопяваше чак през март. Че няма вече как да направиш снежен човек, който да стои на двора цяла зима, и да те изпраща сутрин и посреща вечер. Глобално затопляне, въздишат някои. Глобално затопляне, радват се други. А трети не търсят причини. Просто отбелязват – зимите вече не са това, което бяха.

И аз имам подобно чувство. Сякаш зимата се е пообидила, и е решила да ни позагърби. Напуснала е работното си място, и е оставила там да се простира нашироко мрачна и кална късна есен. От време на време понаминава, за ден или седмица, колкото да напомни: това си е мое място, аз съм тук господар. Постоява колкото да се зарадваме на красотата й, и си тръгва, преди да сме й се наситили. Сякаш иска да я оценим истински. Може би защото ще се върне пак. Или може би защото ще изчезне съвсем. Кой знае?

А междувременно на нейното място се простира късната есен. Уморена и тъжна, сякаш и тя като Билбо се е почувствала разтеглена върху двойно повечето време, изтънена и оредяла, неспособна да даде плътност и красота на усещанията. Като самотна майка, работеща и заради напуснал колега, уморена от изкараната двойна смяна. Приготвя за децата простичка и лесна за правене вечеря, и мечтае да си отдъхне… Когато застана насред света и простра ума и сетивата си сред него, сякаш чувам умората й, усещам изнурението й. И мечтата някой да я отмени, поне за малко, поне до следващата двойна смяна.

От няколко дни обаче усещам друго. Подушвам го във въздуха, попивам го от шепота на света наоколо. Виждам го в сивите валма облаци, и го вдъхвам с вятъра, който ги носи. Докосва ме с гледката на случаен слънчев лъч, блед и нерешителен, огрял някъде надалече, но оставил топла следа между небето и земята… Усещам го с десетки сетива, за които нямам думи, нито дори представа точно какви са, но се обаждат вътре в мен с тъничките си гласчета, и пробуждат усещания, емоции, чувства.

(И спомени – странни спомени, които няма как да са мои. Не съм присвивал рамене под вятъра, докато водя по каменистия път каруца с впрегнати в нея биволи. Не съм тичал като дете бос по ненастлана улица, потънал в праха й до глезените, под надвиснали стрехи. Не съм събирал една по една изсъхналите шипки по бодлив храст край планинско ручейче, за да хапна нещо за пръв път от три дни… Спомени от сънища, вероятно. От тези наши чудни и странни, всяка нощ нови и различни животи, на които обръщаме толкова малко внимание. Заети да мислим как да направим дневния си живот малко по-интересен, и да го разтегнем мъничко…)

Странно усещане. За нещо непознато, но чудно и тайнствено, ново и спиращо дъха. За нещо, което не знаеш какво е, но нямаш търпение да го видиш, усетиш, изживееш. Нещо, пред което се чувстваш като дете пред входа на лунапарк. Нещо, което идва, хем познато, хем не, и в което нямаш търпението да се потопиш и да го изпиташ. Носено от всичко наоколо.

Сякаш преуморената, преразтеглена есен най-сетне е намерила кой да я отмени от грижата за света. Някой все още несъбрал сили, все още не по-богат от нея, още неспособен да обърне ветровете и диханията на света. Но вече започнал да ги променя, и оставил усещането за себе си в тях. Все още не зелена, цъфнала и ароматна пролет. По-скоро все още само нейната сянка.

Предпролетта.

Все още мрачна и кафява, често дъждовна и хладна, все още съвсем подобна външно на есента. Но донесла съвсем друго усещане. Така петъчната вечер уж е просто вечер като всички, но носи съвсем различно настроение. Не, не предусещането за почивните дни. Почивните дни често с нищо не са по-интересни и приятни от работните. А онова вълшебно усещане, че иде нещо чудесно. Нещо, което не знаеш какво е, но това само го прави още по-хубаво… Усещане, което повечето от нас сме оставили някъде в детството. Когато сме се гмурнали в тъмния тунел на годините, сме забравили това усещане някъде отвън пред входа.

Но усещането не иска да стои забравено завинаги. Точно както и детето в нас, то търси начини да излезе на бял свят отново. Понякога за да превърне стоборите на задния двор в стени на замък, или двуетажното фабрично легло в космически кораб. А понякога за да ги остави уж същите си стобори и легло, но да ги напои с вълшебство, което ги прави различни.

Предпролетта е сезонът на това усещане. Тогава е неговото време от годината, както вълшебната зелена пролет е време на чувства, от които се завива свят, а златната есен е време на размисъл и мъдрост. Предпролетта е времето на доброто вълшебство, на детството вътре в нас. На усещането, че светът е отново нов и пъстър, че отново го преоткривате с учудени очи, и отново буквите в думите са пътници във влакчета, а шарките по тапетите – тайнствени местности. И всяка драска с флумастер или поставена фигурка създават толкова много, колкото никой друг не би могъл и да си представи дори. Детски свят, в който няма страдания и болки, страх и колебания. В който има любопитство и щастие.

Предпролетта е напомнянето, че не сме остарели и изхабени. Че ако поискаме, винаги можем да бъдем отново учудени и възхитени деца, откриващи този огромен свят. Че светът е много, много по-огромен, отколкото си представят и най-мъдрите между нас. И че и най-дребното нещо е всъщност безкрайно. Ако имаш сетивата да го видиш.

Сега е времето, когато детето в нас докосва възрастния. Когато стената между техните два свята изтънява толкова, че със съвсем малко натиск, със само една крачка можем да ги свържем, и видим едновременно… Преди време бях писал едно (не особено талантливо) разказче, в което героят може би открива начин да премине между съвсем различни светове. Като в него, предпролетта е времето, когато можеш да докоснеш, видиш и усетиш световете на детето. Световете, защото са много, не един като на възрастния. И са толкова различни, колкото безкрайно е всяко нещо.

Затова и е добре човек да използва предпролетта, за да се научи да докосва световете на детето. Да намери минута-две свободни, и да простре сетивата си наоколо. Да почувства това невидимо, неопределимо по нищо материално, подобно на зен усещане. Да го улови и изпита. Да се плъзне по него, като птица по невидимите потоци на вятъра. И да се почувства свободен като птица.

Струва си.