Ехота

Днес трябваше да изчопля тонове скучна документация. В един момент ми писна, и реших да си почина пет минути. Заредих в плейъра музиката на Глориан, и се заслушах усмихнато, литнал към някакви други светове.

Петте минути минаха, после още пет. Засрамих се, спрях музиката и отново зарових глава в документацията. Уви, изглеждаше ми още по-суха и отблъскваща.

Пишеше ми се. Пишеше ми се, та ми се ревеше. Пред очите ми се въртеше лудешки калейдоскоп. Алфонсо от Виера и Аделмо от Монцина ту крачеха по прашния път между средновековни селца, ту съобразяваха как да се измъкнат от замъка на барона, без той да ги забележи, ту разменяха средновековни коани в мрачната манастирска преписвачна. Ама водеше интелектуален спор с Отвесна Плоскост, докато Лио се мъчеше да разбере дали я е довел при спасението, или при смъртта й. Тоширо Фудзияма , маскиран като селянин от южните блата, се опитваше да подслуша как жителите на тази планета възприемат космическата търговия, но те разказваха само собствените му подвизи, преувеличени до неузнаваемост. Петърчо и Христина се друсаха в магарешка каручка по пътя към Свети град, в търсене каква поредна интрига на Безтелесните ги е завъртяла…

Сцените се преплитаха и наслагваха, развиваха се в невероятна яркост и богатство. Часове действие се побираха в мигове, и изчезваха безследно, надсмивайки се над отчаяните опити на паметта ми да ги задържи. Плачеше ми се, че нямам как да запиша всичко това. За няколко минути през ума ми беше протекло развитие поне колкото два разказа. И беше оставило само бледи следи. Спомени, които утре или други ден ще изчезнат, ако не намеря някоя нощ някой час да ги изсипя върху белотата на екрана.

Вихрушка от визии, потоп от приключения, лавина от емоции, и мисли, и чувства. Ураган от ехота, вдигнат от музиката, която слушах.

Не съм играл Knights of Honor, но съм виждал доста нейни скрийншотове. Знам сюжета й – нищичко общо с нищо от представите, които раздуха музиката й. Защо и как тогава ги отключи?…

В планината ехото повтаря гласа ти. Рядко го променя, дори и малко. Но умът човешки е по-сложен от планинските върхове, а музиката – по-абстрактна от туристическото провикване. Затова и отключва в лабиринтите на личностите ни не прости свои копия, а каквото намери там, и както се съчетае с него.

Личността на човека е като криво стъкло. Или по-точно като много-много криви стъкла. Често ние ругаем, че стъклата в нас са криви, и не можем да видим през тях истината. Често съжаляваме за това, и мечтаем колко щастливи щяхме да бъдем, ако всички стъкла в нас бяха прави. Как щяхме да сме съвършени.

Но кривите стъкла в нас са, които правят нашето вътре различно от нашето вън – и когато правим нещо вън от себе си, то се оказва уникално и наше. Които, като причудлив калейдоскоп, превръщат най-простичкия предмет в многоцветни, сложни и подвижни видения. Които променят единственото, скучно и обикновено налично по непредсказуеми начини.

Накратко – които ни превръщат от прости огледала в творци.

Отдавна вече не е възможно да сътворим нещо изцяло ново и различно, неправено досега в някаква степен от абсолютно никой. Толкова много вече е направеното, че няма как да си съвсем различен от него. (А ако си, кой би те разбрал?) Затова и е толкова важно направеното вече да не става за дълги периоди нечия собственост, забранила всякакво опиране на нея – развитието спира, а с него и еволюцията, и действието на пиесата преминава в чакане на поредния гигантски метеорит. Защото без първоначален глас, дори случаен шум, няма как да има ехота.

Но разлики от направеното вече, или съчетания между различните неща, се появяват непрекъснато. Дали композитор ще съчетае стари тонове и рифове, за да сътвори нова мелодия, или плисъците на вълните ще изваят от крайбрежните скали чудновати и възхитителни форми, или случайните мутации, ръка за ръка с еволюцията, ще създадат от древните амеби цялата пъстрота и богатство на съвременния живот – дълбоко вътре в същността на нещата е едно и също. Кривите стъкла, променящи и деформиращи ехотата около нас или в нас, пораждат нови, различни неща. И обогатяват света.

Защото светът, какъвто го познаваме, е симфония от ехота. Включително самите ние. Спомням си думите на Карл Сейгън: “Силицият в скалите, въглеродът в нашата ДНК, златото в банките ни, уранът в арсеналите ни – всички те са създадени в недрата на звезди на милиарди километри оттук, преди милиарди години.” Писал съм го и преди, ще го повторя – ние може да сме деца на калта, но тя е дете на звездите. Не е необходимо да търсим Творец отвъд небето – самата Вселена е едновременно и творението, и творецът. Най-великата симфония, която може да съществува – симфонията от ехота.

И ние сме част от нея – творения и творци.