В предишния запис обсъждах схватката между разума и глупостта в съвременни условия – и по-точно как Интернет променя тази схватка. Накратко, изводът ми беше, че масови заблуди, които ангажират емоционално хората, често получават многократно повече подкрепа, отколкото истината.
Как се получава така, при положение, че почти всеки би предпочел да вярва на истината, а не на масовата заблуда? Отговорът не е много сложен. По-важно обаче ми се струва друго – как сам да откривам истината, и да се пазя от масовите заблуди. (И особено от масовите психози. 🙂 )
Ако съм специалист по темата, няма да ми е трудно. Няма как обаче да съм специалист във всичко. Как да преценя къде е истината по теми, от които не разбирам достатъчно?
Първата стъпка е да преценя имам ли всъщност нужните познания. Смея да кажа че разбирам истински добре от някои неща, и прилично от доста други, така че знам добре какво означава да разбираш достатъчно от нещо, по принцип. Така че сравнявам познанията си в съответната област с познанията си в областите, от които разбирам най-добре. Така получавам представа до каква степен съм изобщо адекватен на темата.
След това преценявам доколко конкретното нещо изисква специализирани познания в областта си, за да бъде преценено. Нищо не разбирам например от сладкарство, но вероятно бих лекувал прилично и най-великия сладкар на света. В същото време, ако трябва да иззидам добре стена, не знам дали бих посмял, въпреки че разбирам от строителство повече, отколкото от сладкарство. Познавам майстори зидари, и знам от тях, че цял живот да се учиш да зидаш и най-прости стени, всеки ден ще научаваш по нещо ново, и винаги ще има какво още да учиш.
Ако познанията ми по темата не са съизмерими с необходимите, е много вероятно при пряк опит да преценя дали са достатъчни, да реша че са, на принципа на правилото на Дунинг-Крюгер – тоест, да стана за смях. В такъв случай е най-добре да нямам мнение по въпроса, или поне да съм наясно, че мнението ми може да е абсолютно погрешно. И по възможност да се постарая да натрупам достатъчно познания, за да мога да преценя кое е истината, и кое – заблудата.
(Всъщност, за четиридесет и четири години съм се убедил – колкото повече неща знае човек, толкова повече познанията му са му от полза, и толкова по-лесно учи нови и нови неща. Случаите, когато съм бил абсолютно убеден, че дадено познание няма да ми потрябва абсолютно никога, са просто неизброими. Но истината е, че няма случай да съм научил нещо и то да не се е оказало полезно някой път – и няма случай да съм пропуснал да науча нещо, и да не съм съжалил някой път. Излишни познания НЯМА – има излишно и вредно незнание.)
Ако нямам достатъчно познания, но спешно ми се налага да преценя дали нещо е вярно, или не, обикновено използвам следните отправни точки:
– Аналитичен начин на мислене и разумен скептицизъм. (Без тях често се заблуждават дори специалисти по темата.) Като цяло, те означават проверка на верността на нещото чрез напълно очевидни проби. Пример: възможно ли е генетично променен организъм да промени и нас, ако го ядем, при положение че ядем всякакви други организми, и те не ни променят?
– Проверка на референциите на автора на твърдението. Наистина ли е професор от университета Х, има ли го в списъка на преподавателите? И дали Х е елитен университет, или будка за продажба на дипломи (в много страни това е законно)?
– Ако авторът на твърдението наистина има специалност в областта, значи ли това, че реално се справя с нея? Например тезата, че вечният двигател е възможен, има достатъчно поддръжници, и между тях има и учени-физици – значи ли това, че е реално вероятно той да е възможен? Или просто е пример, че физиците също са хора, и също могат да страдат от психични проблеми? Това се преценява най-удобно според процента на учените в областта, които подкрепят въпросното мнение, и процента, които са против него. (Да, истината не се определя с гласуване – може малкото да са прави. И Галилей е изглеждал луд на съвременниците си. Но не бива да се забравя и че твърде малко луди са нови Галилеевци.)
– Сред поддръжниците на това твърдение какъв е процентът на специалистите в областта? И какъв процент от специалистите в областта го поддържат? Ако е вярно, ще го поддържат поне 90% от специалистите в областта, и значителен процент от поддръжниците му ще бъдат специалисти в нея. Ако не е вярно – обратно: ще го поддържат под 10% от специалистите, и процентът им сред поддръжниците на мнението ще е нищожен. (Макар че сред тях може да има и изключително титуловани и именити учени от други области.) Ако процентите са междинни, е вероятно дори сред специалистите да няма единно мнение – тоест, не е разумно човек, който не е специалист, да се обвързва с мнение по въпроса.
– Информацията от среда на специалисти ли идва, или от среда на хора с интереси, но без сериозни познания в областта? В първия случай заслужава повече доверие, отколкото във втория. А ако сред поддръжниците на тази информация почти няма специалисти в областта, това почти винаги означава, че се касае за масова заблуда.
– Информацията свързана ли е с някоя масова заблуда, и особено с масова психоза? Ако да, е нормално дори хора, които иначе не биха я подкрепили, да я поддържат, или да твърдят, че я поддържат. Това обаче не я прави по-вярна. Затова е разумно да се коригират наум бройките и съотношенията на поддръжниците и противниците й.
Обикновено се опитвам да се въздържам от крайни и цялостни становища. Например, много от популярните информации около ГМО за мен са класическа масова психоза. Това обаче не означава, че между тези информации няма и верни. В такива случаи обикновено се опитвам да преценявам всеки елемент на информацията поотделно.
(Интересен ефект, който обаче ще чопля някой друг път, е че и напълно вярна информация може да бъде подкрепяна масово на психотична основа – без замисляне, с фанатична, безаргументна убеденост във верността й. Това не опровергава информацията, но… хм… навежда на някои размисли.)
Друго, от което се опитвам да се пазя, е вярната, но едностранчива информация – тя изкривява преценката понякога дори по-успешно от откровената лъжа. Отново пример с ГМО: истина е, че “Монсанто” усилено лобират, и вероятно корумпират политици, за да наложат интересите си. Тя обаче стои по един начин, когато човек преценява само нея, и по друг, когато знае, че и противниците на ГМО и “Монсанто” вършат същото, със също толкова малко скрупули.
В крайна сметка, това са моите правила как да преценя дали нещо е вярно, или не (и дали е по силите ми да преценя дали е вярно). Един вид, моята си светлинка в мрака.
Дали е най-добрата възможна? Надали.
Дали е кой знае колко добра? Също надали.
Но все е някаква светлинка. По-добре е от нищо.
Защото и най-бледата свещица прогонва мрака.
Отговора как да се спасим от заблудите е само един, “активно и критично мислене”.
http://www.mirbg.info/article.php?aid=30
Само да вметна, често чувам, в спор в защита на анти-науката аргументи, примерно,че уважаваният от всички учени Нютон бил алхимик.
Дават се примери с гении от средновековието, а се забравя ,че тогава са властвала религията, суеверието и всякакви антинаучни практики,
и прилагането на научен подход тепърва е прохождало в повечето области които сега ни изглеждат очевидни и непоклатими
Това че хора като Галилей са надхвърлили глупостта на средновековните безумия, и са прогледнали в една или друга област,
не е аргумент в полза на ненауаката а точно обратното, който следва научният подход и има критично мислене,
може да се измъкне и от блатото най-дълбоката глупост.
т.е. исках да кажа, че преценявам на кого да се доверя според информацията която имам, до каква степен източникът е прилагал критично мислене и научен подход. За съжаление, понякога е трудно да се прецени или няма такава информация 🙁
и няма друг начин освен да се доверим… Повечето шарлатани не са гениални и плагиатстват от други, това също помага за разобличаването им.
Примерно като ви заговори някой за “вибрации”, непознати енергии, полузабравени азиатски традиции, краят на света и т.н.
това трябва да включва булшит алармата…
В случаят с ГМО например се обявява че засаждането на един стрък ГМО картоф, неизбежно ще доведе до всеобхватно и необратимо завладяване на планентата от мутанти и край на света какъвто сме свикнали да го виждаме, а защо не и в пряк смисъл.
Много хубава статия! Само да вметна, че Галилей е изглеждал луд на съвременниците си, които не са били учени и не са се занимавали с астрономия. Колкото е вярно, че истината не може да се определя с гласуване, според мен, толкова по-вярно е, че в общия случай “гласуването” на специалистите в дадена област е значителен критерий за валидност (да, знам, че повтарям написаното в материала – мисълта ми беше, че Галилей не е изключение). Разбира се, дори този критерий не е абсолютен – имало е случаи, в които мнозинството специалисти са грешали, макар и редки. В този смисъл – струва ми се – умереното съмнение по ВСЕКИ въпрос е здравословно, редом до отвореното съзнание – т.е. до вътрешната готовност да приемаш аргументи, противоречащи на мирогледа ти, ако са достатъчно добре подкрепени. За съжаление, второто качество е присъщо на много малко хора (като броят им намалява с възрастта). Аз затова съм “за” образование, което да стимулира преди всичко критичното мислене на един по-ранен етап и да остави трупането на знание за осъзнатите млади хора.
(Не, нямам предвид да изхвърлим математиката и природознанието от 1-2 клас, естествено!)
Впрочем, преди време нахвърлях разни мисли, които ми изглеждат по темата, в увода към една статия, по случайност посветена на ГМО. Ще се цитирам:
“Доброволно признавам, че консенсусът е нещо хубаво. Наличието на всеобщо съгласие в рамките на дадена професионална група или на обществото като цяло, е необходимо условие за нормалното протичане на каквато и да е човешка дейност. Така например математическата наука не би могла да се развива без онези положения, които е прието да наричаме аксиоматични. Бизнесът би пострадал, ако всеки възприемеше свой собствен календар и пр.
Това, което обикновено ме кара да бъда нащрек, обаче, е опитът на определена партия или друга институционализирана формация (или отделен човек, ако щеш) да представи своята позиция като общоприета. Положението се усложнява допълнително в случая, в който няколко политически сили, граждански сдружения и фирми, които иначе рядко биха влезли в съюз едни с други, изведнъж заговорят за консенсус по дадена тема.
В този случай алтернативите са две. На първо място е възможно всички те да казват истината, а онези, които не ги подкрепят, да са заблудени (в крайна сметка всички сме приели, че Земята е кръгла и не е редно да се разграничаваме, само защото някой, когото не харесваме, мисли същото). Другият вариант е тези формации да са открили едни в други естествени съюзници в защитата на своите си интереси.
Ситуацията става още по-интересна, когато единствената общност от хора, която е компетентна по обсъждания проблем – тази на професионалистите, занимаващи се с него, е и основната, разваляща консенсуса. Тогава е почти сигурно, че се намираме в условията на втората алтернатива.
(Вероятно много хора ще кажат, че тя не е задължително лоша. Самият факт, че един голям сегмент от обществото подкрепя дадена идея, за тях е гаранция за меродавност. Не съм съгласен. Повечето трагедии в човешката история са станали възможни, именно заради подобна „демократична” подкрепа на фалшиви вярвания и идеологии – като започнеш от изгарянето на вещици пред погледа на цялото екзалтирано население на даден град, преминеш през зловещите революции и диктатури в подкрепа на приетата от повечето хора утопия за всеобщото равенство и завършиш с Холокоста.
Погледни собствената ни държава. Мнозинството българи гледат на представителите на малцинствата като на по-ниска категория човеци и в същото време се хвалят наляво и надясно с вродената си толерантност. Това не ни носи и никога няма да ни донесе нищо добро.)
Но да не се отклонявам. За мен защитата на каквито и да е интереси чрез манипулация ги дискредитира напълно.”
светлинка, която всеки трябва да поддържа в себе си
нали се сещаш, че всеки, който е достатъчно умен и критично настроен да прочете, разбере и приложи написаното от тебе, всъщност няма нужда да му даваш тези съвети, а хората, които имат нужда от подобни съвети, никога няма да разберат, камоли приложат написаното 🙂
@Longanlon: Може би си прав. Това обаче не е моето средство за оправяне на света, а просто моят блог. Нещо като аз отвътре, онлайн. С всичките ми съмнения, предубеждения, колебания, грешки – такъв, какъвто съм. Нужен ми е такъв, за да се науча да не крия от другите кой съм. За да се науча да бъда истински себе си, да имам увереност в собствената си сила.
Пък… има и още нещо. Но може би e по-добре да го дам в отделен запис.
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Светлинката в мрака - 2