Светлинката в мрака – 2

# Longanlon Says:
April 2nd, 2010 at 1:22 pm e

нали се сещаш, че всеки, който е достатъчно умен и критично настроен да прочете, разбере и приложи написаното от тебе, всъщност няма нужда да му даваш тези съвети, а хората, които имат нужда от подобни съвети, никога няма да разберат, камоли приложат написаното 🙂

Този коментар идва от предишния ми запис. Не мога да отрека, че ми звучи смислено и вярно. Уви, често се получава така – полезната помощ я приемат само тези, които се справят и сами. Тези, които имат реална нужда от нея, не я приемат. (Това е и причината да имат нужда от нея – ако можеха, щяха да са я приели още преди много време, отдругаде. Светът е богат на нея.)

Защо тогава пиша този запис ли? Защото той не е опит да науча другите какво да правят. Той е опит да споделя какво аз правя.

Моят блог не е моето средство да оправя света (макар че на моменти ми се иска да е). Той е нещо като аз отвътре, онлайн. С всичките ми съмнения, предубеждения, колебания, грешки – такъв, какъвто съм. Нужен ми е такъв, за да се науча да не крия от другите кой съм. За да се науча да бъда истински себе си, да имам увереност в собствената си сила.

Ако хванех златната рибка, и тя ми обещаеше един мой съвет да бъде послушан от повечето хора, които го чуят, той би бил: Започнете свой блог, и бъдете в него себе си, истинските, каквито сте отвътре. Или ако не в блог, другаде, където предпочитате. Преодолейте страха и срама, захвърлете фереджетата, в които сте облекли истинското си аз. Бъдете пред другите себе си.

Захвърлиш ли бронята си, винаги ще се намерят помияри, които да се опитат да те хапят. Всеки отначало се бои от този момент. Но който понася болката, и я побеждава, става по-силен от този, който хапе. Защото ухапванията на околните понякога са дялането на нашите трески. Когато го усетиш, и доотдялаш сам треската, повече не могат да те ухапят за нея. А когато ухапването е за нещо истинско, бързо разбираш – няма нужда да изпитваш болка заради това, онези не са прави. И когато се научиш да не се срамуваш от доброто в себе си, то става неуязвимо за зъбите на помиярите.

Този път не е бърз, но си струва. По един начин живееш, когато трепериш всеки миг да не те разкрият отвътре. По друг – когато се чувстваш вътрешно непобедим. Всъщност, само по втория начин живееш – по първия просто просъществуваш дните си. Искреността към другите е, която прави живота ни истински…

Защо въобще разказвам всичко това ли? Защото е вътре в мен, част от мен. Не защото се надявам кой знае кой да вземе и да се поучи от нея.

Но има и още нещо. Част от спомените ми е и тази история:

Някога, много отдавна, имало хитър мошеник. Заловили го, и го изправили на съд пред султана.

– Двайсет години са много време, жена. За толкова може султанът да умре. Може конят да умре. Може аз да умра… Пък кой знае, може и конят да се научи да говори.