Витамините на обществото

Често наричат интелектуалците “витамините на обществото”. С немалка доза ласкателство – ако и донякъде оправдана.

Напоследък обаче ми се струва все по-неоправдана. Причините са две.

Едната е, че напоследък интелектуалците почти изчезнаха. С културтрегери (и други опорни елементи) е пълно – папагалстват един от друг каквото им изнася, и гръмко го обличат в колкото различни словесни дрехи успеят да скалъпят. За да прикрият папагалстването. И че царят е все по-гол… Но интелектуалците са все по-малко. Тези, които мислят със собствената си глава собствени мисли. Хакерите на обществото, с извинение за изтърканото определение… Топят се. Или поне имат все по-малко влияние върху общественото мнение, все по-малко водеща роля в обществото.

А другата е, че в съвременното общество става нещо интересно. Подобреното средно ниво на стандарта на живот позволява децата да могат да започнат истинска работа на все по-късна възраст. Това отлага средностатистически необходимостта от ранно личностово съзряване: ако през средните векове най-нормално е било десетгодишни деца да опъват хомота наравно с родителите, сега двайсет и кусур годишни льохмани продължаваме да учим в университети, и да ни издържа къде държавната стипендия, къде мама и тате – тоест, имаме възможността да продължаваме да гледаме отчасти по детски на света. А тя е приятна и лесна, свикнали сме й, така че я използваме.

В същото време, акселерацията е налице. Децата не само израстват и съзряват физически по-бързо, но и натрупват повече познания и информация по-бързо. (Поне в държави, където образователната система не е превърната в своето диалектическо отрицание. 🙁 ) Това създава интересен ефект – физическата и интелектуална сила се натрупва по-рано, докато детското и тинейджърско мислене се запазват до по-късно, и се застъпват. Резултатът е много по-силен, продължителен и траен стремеж към различност и бунтарство. Иначе казано – засилена дивергентност в процеса на смяна на поколенията. Сама по себе си тя е огромна и интересна тема; тук засягам само един неин аспект – че процентът на “инаквомислещите” нараства рязко в сравнение с преди.

От една страна, инаквомислещите още далеч не са интелектуалци. Мнозинството са просто поредните ню ейдж кукута, поклоници на календари на древни цивилизации, лечения с хомеотерапия или направо бяла и черна магия, и подобни. (Свястна образователна система може да промени този баланс, но това също е друга тема.) Но въпреки това идеята за различност на мисленете печели територия – а на нея впоследствие се съгражда идеята за самостоятелно мислене, за преценка със собствената си глава. (“Самостоятелно мислене” и “ню ейдж поклонник” често звучат като перфектните антоними, но ако премахнем от ню ейдж кукуто ефекта на Дунинг-Крюгер, ще видим именно опит за самостоятелно мислене. Затова и е толкова важно кукутата не да бъдат индоктринирани, а да им се дава възможност да научат нещата – това премахва заблудите, но запазва мисленето.) Резултатът е, че се създава потенциал за огромно количество самостоятелно мислещи хора. Тоест – за интелектуалци.

Как може реалността да бъде доведена до търсещите своето мислене? Как да не бъдат оставени да паднат жертва на глупости, а често и на умишлено посети слухове? Начини много. Надали бих могъл да опиша дори малка част изчерпателно в рамките на запис на блог.

Един от тях, който ми допада особено, е използваният от места като WikiLeaks и Cryptome. Първо, защото той покрива една особено важна част от връзката ни с реалността – какво всъщност е обществото, в което живеем, и каква е истината за него. И второ, защото го прави по интересен и увлекателен начин – всеки иска да види с очите си това, което толкова старателно се опитват да скрият от него. Защото криенето е най-добрият начин да кажеш на някого, че това е наистина важно и полезно.

Накратко казано, WikiLeaks и Cryptome са места, където човек може да подаде за разкриване конфиденциална информация, разкриваща корупция и престъпления на властниците в обществото му. И двете места са били заплашвани, изнудвани и преследвани дори в най-демократичните държави. И двете са били затваряни неведнъж, и местени по спешност десетки и стотици пъти. Дали информацията ще е за мръсните сделки на исландските банки, дали ще е за пилотите-откаченяци, избивали мирни хора по улиците на Багдад, или за подкупите, раздавани от тази или онази корпорация на това или онова правителство – мястото й е там. Пред очите на целия свят. И пред вашите.

Честичко хвърлям по един поглед на тези сайтове. Те са, от които може да се научи “колко е дълбока заешката дупка”, както казва Морфей. Възможно е в тях да няма всичката информация за всички престъпления на света. Възможно е информацията им понякога да е едностранчива. Възможно е дори в тях понякога да попадне изкусен фалшификат. Абсолютни източници на истината няма, както няма и абсолютни истини. Но има места, където истината е много по-висок процент, отколкото другаде. Те са сред тях.

Ролята на тези сайтове е безценна. По признания на официалните медии, за година те разкриват престъпления на овластените колкото официалните медии за десетилетия. И я разкриват не заради нечий кеф – да работиш за такъв сайт е, меко казано, опасно.

Разкриват я заради нас. За да не изгребе утре някой банков шеф с чувство за безнаказаност нашия джоб. Или да не ни застреля някой откаченяк както си ходим по улицата, и да каже, че сме били терористи. Или да не ни продадат избраниците ни за жълти стотинки, без да го разберем.

Такива сайтове са, които държат смятащите себе си за безнаказани реално подотчетни на хората. Чрез прозрачност и истина за действията им. Те са витаминът, без който корпоративният ни пост-капиталистически свят бързо би се превърнал в нещо, излязло от романите на Гибсън, а може би и на Оруел. Те са, които са истинските интелектуалци на днешното общество.

Нещо повече. Те не ни налагат определен начин на мислене – само ни представят фактите. Ако смятате, че да застреляш случайни журналисти, и да ги представиш после за терористи, е ОК, техните факти няма да променят възгледите ви. Или ако смятате, че е полезно и нужно за обществото всеки да бъде следен и репресиран. Затова и такива места са, които могат да стигнат истински до новото поколение бунтари, търсещи разномислие, и своята истина – защото на им налагат една правоверна истина, а им дават възможността те да си изградят своята.

Със срам си признавам, че досега не съм помагал на такива сайтове. И със страх от този срам, защото е петно на съвестта ми. Бих се гордял, ако бях им помагал. И ако ме осъдеха за това, бих ценил присъдата си, както герой от войната цени ордена си. Няма по-висок орден, който да може да даде едно престъпно управление, от присъда, понеже си разобличил престъпленията му. Срам и позор би било обратното – ако ти даде орден.

Знам, че по въпроса може да има и други мнения. Сигурно бих спорил с тях. Но със сигурност не бих ги смачкал със сила, ако можех. Всъщност, бих направил точно онова от гордите принципи – бих ги подкрепил срещу смачкване, колкото и да не съм съгласен с тях. Защото възможността да кажеш каквото ти е на ума е една за тях и мен – пазейки тяхното право на глас, пазя своето.

Това право всъщност е витаминът на обществото.