Не съм юрист. Имам обаче представа от основите и принципите на правото. А също имам и чисто човешкото право да се вълнувам от нещата, които засягат съществуването ми, да проявявам интерес към тях и да имам мнение по тях. Затова и реших да почопля малко съвременното юридическо уреждане на интелектуалните права.
Много хора смятаме, че интелектуалните права не са уредени адекватно от сегашното законодателство. Повечето от нас обаче не се замислят по-надълбоко – в какво точно днешната уредба не е адекватна. Може би размислите ми могат да дадат някоя идея.
И така, представете си следната ситуация:
Току-що сте си купили кола. По пътя към къщи спирате, за да купите нещо. Когато излизате от магазина обаче, виждате как някакъв човек се приближава към колата ви. Вади от чантата си някакъв футуристичен уред, натиска нещо по него, и до колата ви се появява точно нейно копие. Човекът влиза в копието и потегля нанякъде с него.
Окрали ли са ви, или не?
Въпросът очевидно не е никак прост и еднозначен. Истината е, че всеки пряк отговор би бил грешен. Причината за това е именно нещото, заради което написах този пример. А именно: собствеността върху копируеми неща стои в реалния свят по съвсем различен начин от собствеността върху не-копируеми. Затова разглеждането й в рамките на закони, създадени върху идеята за не-копируемите неща, е априори погрешно. Юридически решения, взети на базата на такива закони, биха били несправедливи. Тоест, тези закони са неадекватни.
Какво би било адекватен закон в този случай? Нека се опитаме да приложим към него законите за интелектуални права.
Ако колите можеха да се копират така, вероятно производителите им щяха да ги предлагат при съвсем различни условия. (Иначе щяха да рискуват да продават по само една бройка от модел.) Като начало, вероятно копирането им щеше да бъде абсолютно забранено, и щеше да бъде подсъдно. Копирана кола нямаше да може да получи разрешение от КАТ. Може би дори притежаването на копиращи устройства щеше да бъде ограничено, или щеше да има изискване те да не могат да копират автомобили…
Този пък пример идва да покаже друго важно нещо: подходът на законите за интелектуална собственост е по същество опит тази собственост да бъде направена не-копируема, чрез различни ограничения. Тоест, законът не се опитва да предложи решение, адекватно на съществуването на копируемостта. Той се опитва да я премахне като качество, чрез ограничаване или забрани, за да може да са адекватни законите, създадени, за да управляват използването на не-копируеми неща.
Нека разгледаме още един аспект на примера. Най-вероятно да откопираш кола по този начин ще бъде несравнимо по-евтино, отколкото да я произведеш по традиционния. Производителите на автомобили без съмнение ще искат да се възползват от това, за да увеличат печалбите си, и може би да намалят цените с цел конкуренция. Законите за интелектуална собственост им позволяват да я копират, тъй като те са нейни собственици. Така че, докато копирането на леки автомобили от не-производители ще бъде престъпление, производителите ще имат право по закон да копират автомобилите си свободно. Напълно е вероятно за не-производители да е забранено да притежават копиращи устройства, докато за производители е позволено.
Този пък аспект на примера идва да още едно важно нещо: законите за интелектуална собственост поставят хората в различно положение. На теория, всички са равнопоставени – никой няма право да копира чужда интелектуална собственост, без значение производител или потребител. На практика обаче най-често това се реализира, като едните биват лишени от възможността да копират, докато другите я имат. Оказва се, че законът важи за едни, но не и за други – тоест, по класическата римска дефиниция това не е закон. Съществуването му е в противоречие с логиката на правото.
Какъв точно закон е нужен, за да допуска копируемостта, и въпреки това да опазва собствеността? Не зная. Не ми хрумва подходящ. Очевидно е, че създателите на интелектуален продукт често влагат в него много сили и средства, и трябва да имат някакъв начин да си ги върнат. Очевидно е обаче и че сегашните закони за защита на интелектуалната собственост нарушават основни принципи на правото.
Доколко това нарушение може да бъде оправдано с необходимостта собствеността да бъде защитена? Според мен не може. Ако копирането е възможно, законът или ще позволява на всеки да разполага с копиращи средства, или не. Съответно, даден човек или разполага с техническата възможност да копира, било законно или незаконно, или не разполага, било законно или незаконно.
Тук е и камъчето, което обръща колата. Ако гражданите разполагат с техническата възможност да копират неща по непозволен от закона начин, то съществува възможност законът да бъде нарушен. Ако обаче законът ги лишава от техническата възможност да копират неща, които са позволени от закона, то съществува закон, който нарушава основни човешки права (обикновено записани в надзаконови юридически актове от типа на конституция и/или харта за правата на човека). Второто представлява много по-тежко нарушение на правовата система, отколкото първото.
(Допълнение: В добавка, законите за защита на интелектуалните права често посягат и на други човешки права, които често са по-базови от тях. Един такъв пример е разрешаването на властите, или дори на частни юридически лица, да събират без предварително съдебно разрешение лична информация на техния потребител, и/или да нарушават тайната на личната му обмяна на информация. Друг пример са законите от типа на Digital Milennium Copyright Act, които забраняват на потребителите да заобикалят защити срещу копиране, дори ако тези защити нарушават техни законни права да копират (правото fair use, или защити на информация, която е обществено достояние). Причината за това посягане върху човешки права не е зъл умисъл – то е единственият начин неадекватната на реалността система за управление на права да работи поне отчасти, или да създава илюзията, че работи. По този начин, то се явява доказателство за непригодността на закони, които третират интелектуалната собственост по модела на материалната собственост.)
Интелектуалните права имат и други, още по-неприятни проблеми, за които ще пиша в някой следващ запис.
Законите за авторските права са неадекватни на времето и на съвременните технологии и затова има толкова много противоречия.
Ето още един пример:
Ако си купя книга или CD с музика и ги споделя с приятели, това както преди така и сега не се смята за незаконно, но ако си купя книга или музика през интернет в електронен вариант и ги споделя с приятели през интернет това вече е незаконно. Защо? Каква е разликата?
Има и много други противоречия с авторските права. Ето някои от тях с конкретни примери от Лари Лесиг – един от най-авторитетният юрист по въпросите свързани с авторските права в интернет.
http://www.ted.com/talks/lang/bul/larry_lessig_says_the_law_is_strangling_creativity.html
И като говорим за авторски права и патенти, на път е да реши едно друго безумие. Патентите в областта на генетиката.
http://techdirt.com/articles/20100329/1506458769.shtml
@кирик
разлика все пак има, докато си “споделил” книгата ти не можеш да я ползваш, другите ти приятели също. дпкато електронното копие всички го “имате” едновременно.
не че не съм съгласен с мнението, че закона е неадекватен, но понякога даваните примери също са неадекватни.
книгите често се ползват еднократно, или втората употреба е доста време след първата – това че не ги ползвате едновременно не е много съществена разлика
~!@#$%^&*()_+, аз го разбирам това така:
1. Купувам си една хартиена книга, давам я после на един приятел. Това не е незаконно, нали така.
2. Купувам си една книга на файл през интернета (има такива издателства даже и у нас), после пращам тая книга по електронната поща на мой приятел. Това май го имат за незаконно.
Май ще трябва да се напише в закона, че за хартия може, за файл не може. 🙂
А, прощавайте, наистина не съм доразбрал, че хартиеното не може да се ползва едновременно, пък файлът може. Загубена работа е това, май на нищо не прилича все пак. На мен все ми се струва, че тия неща са ужасно несправедливи, особено за книгите. Към 20 лева струва една книга на хартия, това според мене е много скъпо.
@~!@#$%^&*()_+
Аз никъде не съм споменал, че се праща копие, но дори и да пратиш копие в повечето случаи закона за авторските права позволява да направиш лично копие с цел да предотвратиш изгубването на лична собственост в следствие на технически проблеми (след като съм си купил електронна книга или музика през интернет значим съм собственик на покупката си), просто споделяш личното копие на електронната книга с приятел. Нещата не се променят.
И като говорим за копия в интернет нещата са доста неопределени. Ние правим всеки ден милиони копия още преди закуска. Всеки път, когато цъкнете с мишката, количеството копия, създавани между вас и някой отдалечен сървър, би поразило въображението. Помислете за минутка. Първо цъкването на мишката се конвертира в USB буфер. След това то отива в мрежов буфер, а оттам в буфера на рутера ви. Оттам то попада последователно в още няколко буфера, докато стигне до сървъра там някъде. Сървърът прави копие на файла от харддиска си в дисковия буфер, след това в мрежовия буфер, а след това вероятно и в кеширащо прокси. Оттам нататък се създават още 10-15 копия в различни рутери по пътя на информацията, след това в буфера на вашия рутер, мрежовия буфер на компютъра ви, графичния му буфер, в уеб-кеша на харддиска, и т.н., и т.н. Стотина копия с едно цъкване на мишката…
Както една друга документална поредица обяснява, проблемът е че финансовата ни система се основава на оскъдицата.
Да вземем примера с колата. Когато си я купил, за какво всъщност си платил?
1. Материали – метал, пластмаса, стъкло, гума и т.н.
2. Труд – техника, енергия и заплати за самото производство.
3. Дизайн – възвращаемост за усилията положени да се измисли и създаде “първата бройка”.
4. Поддръжка. Ремонти и подобрения.
5. Печалба.
С посочения футуристичен уред 1 и 2 клонят към нула. (Цената за цифровото разпространение на съдържание е хилядократно по-ниска).
Точка 4 също е излишна, при положение че поправката ще изисква повече усилия от това да си клонираш същия или подобрен модел, а измислянето на подобрение се покрива в 3.
Така оставаме с две категории. Нека първо се спрем на Печалбата. За какво производителят получава печалба? С какво я е заслужил? Какво е направил което не може да бъде направено от клиента. Отговорът е…. вложил е пари в 3, рискувал е. Нищо друго!
Понеже са вложени пари, трябва да се спечелят пари. Но ако продуктът е свободно клонируем, никой няма да плаща за него. Тоест трябва да се създаде _изкуствена_ оскъдица, да се забрани клонирането и всеки да плаща поисканата цена.
Начините за създаване на оскъдица са безкрайни. Общо взето се свързани с контролиране на съпътстващите бизнеси. Гориво, пътища, полиция.
Контролирайки съпътстващите бизнеси произ/разпространителите могат да предотвратят възможността трудът на създателите изобщо да стигнат до клиентите, или да тръгне по пътищата.
Събирайки печалбата, произ/разпространителя остава е единственият който може да си позволи да влага пари в т.3, защото създателите не получават достатъчно, за да се само финансират. Защо? Защото ако произ/разпространителя им плати справедливо, ще загуби контрол над тях.
Както виждате, премахването на оскъдицата премахва и необходимостта от съществуващите канали за производство и доставка. Но съществуващите корпорации ще се опитат да оцелеят създавайки изкуствена оскъдица, контролирайки съществуващите канали и премахвайки алтернативните със сила.
Истинският въпрос е:
Как да се гарантира създаването на “първата бройка”.
Как да се позволи на създателите да създават.
Само ще напомня нещо. На английски “Законът за Авторските Права” се превежда буквално като “Закон за Правата за Копиране”. Тази малка смислова тънкост играе и огромна роля в разбирането на проблема и решението му.
След доброто изложение на Григор и Иван, мисля, че решението е просто. Дори вече е въведено под подобна форма(CD носителите).
Събира се данък от населението, или се определя като такса върху копиращото устройство. Така събраните пари се разпределят между “авторите” според процентното разпространение сред населението на техния продукт. Ако продукта на даден автор се ползва от малцина то автора не получава нищо, или получава директно възнаграждение от потребителите по тяхна преценка.
Остава въпроса, как да определим “първо-автор” и по важното, обикновено един продукт е съчетание от други и производен на нещо съществуващо…
п.с. Извинявам се, че се намесвам в дискусията, следя Григор от години, но до сега не съм си позволявал да коментирам, защото обикновено съм съгласен с него или някои от вас.
Мисля е крайно време да се оформи обществено мнение и решение на този проблем, така че той да бъде решен/въведен законово. В противен случай чакаме абсурдността му и изключенията да доведат до промяна/революция или разпространителите да затегнат още повече примката(което е по-вероятно).
Все иде реч за едни пари – дали ще е копирайт, ГМО или каквото там. И хич не става дума за личните права на индивидите, те в крайна сметка са само пречка едни хора да вземат едни пари. А за да си вземат парите, те никак не са склонни да подбират средствата (да са хуманни, справедливи или логични). Затова аз съм крайно скептична, че тенденциите за ограничаване на правата на хората от последните 30-ина години ще се променят благоприятно с безкръвни методи. Даже не вярвам, че изобщо ще се променят, защото на масата хора така им е достатъчно удобно, за да се замислят – особено ако не им посягат пряко на живота, храната и възможността да се плодят. А отделните мислещи ще бъдат изтиквани и маргинализирани.
Правото на собственост се състои от три правомощия: владение, ползване/плодоползване и разпореждане.
Владението е способността да променяш формата на веща, нейното положение и т.н.
Ползването/плодоползването е способността да ползваш веща или нейните плодове.
Разпореждането е спосбността да преотстъпващ временно някое от първите две правомощия или да се отказваш от третото правмощие, с което се отказваш от самото право на собственост. Това правомощие е ключовото, макар че правото на собственост възниква от първото правомощие – владението.
Самото право се дефинира като право да изискваш от другите да не упражняват владение и ползване на веща и да притежаваш правмощието да се разпореждаш с нея.
За повече информация и детайли – “Вещно право” от Петко Венедиков, 1935(с) 🙂
Това е традиционното класическо римско вещно право.
Забележете, че владението говори за промяна на ФИЗИЧЕСКАТА (веществена) форма на веща, а ползването се отнася да огрничаваш другите да ползват веща. От своя страна, ВСЯКА информация е ИДЕАЛЕН обект. Идеалното е проявление на материята (единство на всичко съществуващо, което ни отървава от бога), което проявление съществува за останалите материални обекти чрез ТЕХНИТЕ форми. Тоест, иделаното е явление което няма собствена веществена форма, а взема на заем формите на други обекти. Ето защо, какъвто и да е носител да има, измислицата на даден автор никога не може да се сведе до самия носител. Но това обръща вещното право на собственост с краката нагоре. Първо, правомощието “владение” става крайно проблематично, тъй като то се отнася за физическата форма на вещите, които не могат да бъдат отделени от своето съдържание, а идеята си сменя формите като носни кърпички – коя всъщност форма владее собственикът на авторското право? Второ, самата идея съществува само и единствено ако си сменя формите и ПОЛЗВАТЕЛИТЕ – ако една книга не се чете от никой (ползва) тя дефакто не съществува. А това е точно обратното на класическото вещно право, което забранява ползването на обекта на собствеността от други хора.
Ето това е голямото противоречие между правото на собственост и авторското право, което се опитват да го таксуват като вещно право. Нещата обаче са още по-сложни. Проблемът е, че в днешно време авторите са загубили своята вещна самостоятелност и са ПРИНУДЕНИ да разменят резултата от своя труд срещу вещи, които им помагат да живеят. Получава се парадокс – разменя се обект на вещното право срещу обект, който е качествено различен от веща. Можете да съизмервате количествено само два качествено идентични обекта, а поемата е качествено различна от домата. Парите не вършат работа като мерна единица (както успешно го правят между домата и самолета например) защото и те както домата са вещ с точно определена форма. А идеята няма такава замръзнала форма. И си остава въпроса – как авторите да живеят в свят, в който се разменят вещи, а те произвеждат идеи? Задоволителен отговор няма. Всеки напън да се затяга или прилага авторскотправо като класическо вещно право са обречени на неуспех. От друга страна, авторите трябва да живеят. затова надлъгването и безполезното чесане на езици ще продължава. До момента в който хората ще престанат да си разменят вещи за да живеят, а ще си разменят свободно идеи за да се наслаждават. Този момент засега не е възможен така че всеки да се оправя кой както може в тази каша.
@Йордан Янков
Напълно съм съгласен с написаното от теб. “Кашата” ще става все по-голяма по чисто технологични причини. При наличие на достатъчно съвършени наноасемблери, би могло да се постави знак за равенство между информацията нужна за производството на даден материален обект и съответната му въплътена форма по схемата:
информация + ( X = изпълнителен механизъм + материя + енергия ) => материален обект , където X неизменно клони към възможния минимум.
Правата за копиране са жизненоважни и ще стават все по жизненоважни. Представи си свят в който произвеждането на храна е по-евтино на база на асемблирането и от базови суровини на място, вместо произвеждането и по традиционните методи чрез отглеждане, технологични манипулации, транспорт и т.н. Представи си свят, в който няма нужда да купуваш каквото и да е, защото можеш да го произведеш сравнително лесно и сам, стига да имаш нужните за това знания/информация. В подобен свят, забраната за копиране е еквивалентна на най-тежка присъда за съответния предмет/идея/продукт. Съвременните провали за налагане на DRM го доказват – доста хора са склонни да плащат повече за необременени с DRM продукти.
Правото за копиране е добре да бъде узаконено като основно право на всяко разумно същество. Какво е възпитанието и обучението ако не копиране на модели от вече усвоилите ги, и променянето им, за да бъдат по-адекватни на новите нужди ?
~!@#$%^&*()_+ – по тая логика, когато като студенти се събирахме да си правим “литературни четения” – т.е. един чете “художествено” нещо, другите коментират, тогава сме били закононарушители.
Също така, когато родителите четат приказки на децата си пак са нарушители, защото едновременно “ползват” книгата.
@dido
“При наличие на достатъчно съвършени наноасемблери, би могло да се постави знак за равенство между информацията нужна за производството на даден материален обект и съответната му въплътена форма по схемата: информация + ( X = изпълнителен механизъм + материя + енергия ) => материален обект , където X неизменно клони към възможния минимум.
Важно допълнение: Забележете, че става дума за ВЕЩНО право. Затова е недопустимо да се бърка материя и вещество. Материята се дефинира като ЕДИНСТВО на всичко съществуващо и може да се оприличи на лаишки език като деперсонализиран бог – в смисъл субстанция на всичко съществуващо, която не произтича от ничия воля. Ако се употреби материята в широко-разпространения вулгарен смисъл като синоним на вещество в контекста на авторското право, няма да се учудя ако някой вещ адвокат успее в съда да оправдае присвояването на нечие авторство с волята божия. По логиката, че материалния носител е субстанциален носител, прозитичащ от волята на Бога, а като такъв е божествен по своята същност и следвателно има предимство пред информационно съдържание, което е продукт на един ограничен човешки разум. (това в рамките на майтапа) Но майната му на съда. По важното е, че езикът е ИНСТРУМЕНТ на мисленето, и ако не го използваш прецизно ще получаваш грешни отговори на проблемите си. В случая какво е важно? Информацията Е материална, но НЕ Е веществена. Затова информацията ПРИЛИЧА на другите ВЕЩЕСТВЕНИ стоки (защото ВСИЧКО е материално), но в същото време приликата не означава идентичност – информацията е РАЗЛИЧНА от всички останали стоки защото те са веществени, а тя е идеална – няма собствена форма. Може да ви изглежда философска абракадбра, ама без да разберете смисъла на тези неща няма да разберете какво всъщност представлява копирането. Копие на един веществен предмет е нахлузването на неговата форма върху някакво вещество. Така калъпите във фабриките нахлузват своята форма върху някакво вещество – метал, пластмаса и т.н. Тази форма обаче е веществена форма – тя има “замръзнали” във времето и пространството свойства. Информацията обаче има идеална форма – тя е променлива – нещо като хамелеон, който мимикрира веществото върху което записан, точно както хамелеона прилича на листата около него, но той самият не е листо. Когато ти правиш копие на информация ти всъщност правиш няй-естественото нещо ЗА НЕЯ – разпространяваш я върху всеки веществен носител. Да, но правото се опитва да я третира самата нея като ВЕЩ, при която копирането и свободното ползване е НЕДОПУСТИМО. Причината за това обаче не е някакво объркване или нечии зли помисли, а това че авторите на информацията са ВЕЩНО зависими от другите хора – от читателите ВСИЧКИ необходими им вещи и по този начин ще получат своята вещна независимост и свободата на разпространяват своите идеи неограничено, или те трябва да получават необходимите им вещи чрез размяна като резултат от някаква друга тяхна дейност, а пък да си разменят идеите свободно. Засега вторият начин е единствено възможен и се практикува общо взето вече масово. Но той си има лимити – дейността от която се изхранваш ти яде от времето за производство на идеи и съответно последните страдат по отношение на своето качество. Цялата блогсфера е пример за хора, които си изкарават хляба от едно, но реализират своето авторство в нещо друго. Имам в главата си пет книги, но нямам възможност да ги напиша, защото те като продукт на моя труд няма да ми донесат необходимите ми вещи. В момента обаче когато имам достатъчно много вещи придобити за относително малко време, аз ще имам възможността да си напиша книгите и да ги пусна свободно за четене. Това е единствения възможен път. Абсолютна химера е да се преследва “узаконяване на правото на копиране”. Това е все едно упорито да се стремиш да произведеш дървено желязо. Няма да стане. Не и докато хората са вещно зависими един от друг.
@Йордан Янков
>> Абсолютна химера е да се преследва “узаконяване на правото на копиране”. Това е все едно упорито да се стремиш да произведеш дървено желязо. Няма да стане.
Ще поживеем, ще видим – и по странни неща са ставали 🙂 .
Проблемът не е в това дали новите технологии ще могат да правят съвършенни копия, а дали новите технолигии ще позволят на авторите да не зависят от продажбата на своите произведения. Наноасемблерите изглеждат доста обрещаващи в това отношение, но самите те са безсмислени тъкмо в това отношение. Самото им преполагаемо предназначение е безсмислено. Ако аз мога да бъзикам веществото на нано ниво, вместо да си произвеждам тухли четворки за да си построя къща бих предпочел да си бъзикна собствения организъм, така че да не ми трябва никога и никъде каквато и да е къща. Ама това е друга тема и докато го няма Ники Теллалов да си спорим по нея няма смисъл да се отплесваме в нея. 🙂 Уви, ще трябва да живеем засега в условията на “правовата държава”. 🙂
@Йордан Янков
Аз пък мисля, че кашата, за която говориш, произтича от това, че изведнъж всички получаваме прекалено много власт.
Подобно нещо става, когато децата си играят, без да има обективен фактор, който да контролира играта им:
– Пешо, убит си!
– Не, ти си убит!
Подобно нещо става и в сънищата ни, където липсата на контрол върху нас от обективен фактор води до хаос и разпадане на логиката.
Сьответно, ако всички живеехме в сън, в който всяко нещо, което желаем, се материализира, това би било краят ни. Вече не би имало нужда да се сьобразяваме с каквото и да било, и сьответно самият разум отива по дяволите.
Без да игнорирам това, че информацията ТРЯБВА да се копира, искам да споделя (копирам) следното изказване, което много ми хареса: “Казваш, че пиратстваш филми и игри, защото нямаш пари, а ти трябват за нещо друго (например кола). Но ако можеше да пиратстваш коли, щеше да го правиш, защото ти трябват пари за нещо друго (например къщи). А ако можеше да пиратстваш къщи… щеше да го правиш, защото са много скъпи, нали така.”
Парите са уникално разменно средство, работят и за идеи, и за предмети. И докато паразитизмът и мързелът са пагубни, ще се налага да има пари. Не е чак такъв проблем да печелиш от творчеството си – това не е мръсно нещо, напълно е обосновано защо трябва да е така. Да създадеш нещо стойностно за ограничен кръг и да спечелиш не са неща, които се взаимоизключват. Има начин и за това. И аз имах утопични идеи за безплатните неща, които ще създам, ако безплатно ми се дава всичко друго… като бях на 20. После се замислих, че такъв свят на чисти безплатни идеи, в който всичко материално ни е осигурено, се доближава до рая, а раят е смърт за всичко човешко. Тази утопия би генерирала най-вече мързел, паразитизъм и отпуснатост. Защо да няма санкция за този, който паразитира, консумирайки чужди идеи (без да генерира материални блага ИЛИ пък свои идеи в замяна)? Просто в момента не може да бъде измислена справедлива санкция. С това съм съгласен. DRM нанася щети именно върху легалните потребители и пречи на свободното разпостранение (и запазване) на информация. И с това съм съгласен. Това не променя факта, че всеки прави, каквото си иска, просто защото в момента се намираме в ситуация, в която имаме неограничена власт.
Напротив, имаме много малко власт. Някой някъде на другия край на света решава да направи нещо и по веригата на вещната размяна поставя в матова ситуация някой автор на идеи, който дори не знае какво е станало и защо изведнъж аджеба спира да печели от идеите си. Да на би да имаш власт над избухването на един вулкан? Знаеш ли колко незнайни автори е докарал до просешка тояга този вулкан само за една седмица? И защо? Защото те нямат друг начин да живеят освен да разменят идеите си срещу вещи и когато веригата на вещната размяна по някаква причина се прекъсне те остават на сухо. А колкото до това, че “даването наготово” щяло да ни “разврати” – това ми е любимо 🙂 Лично аз обичам да ме развращават по този начин, но уви – все не ме огрява 🙂 Всъщност аргументите от този род могат да бъдат валидни само за хора, които толкова са свикнали да бъдат зависими от обстоятелствата, че всяко друго състояние им се струва заплаха за самите тях. Чувал съм, че затворниците развивали подобни синдроми към зависимост от своите килии.
@Жилов
“прекалено голямата власт” за която говориш, се нарича свобода.
@Йордан Янков
ами няма за какво да спорим, досега не си написал нищо, срещу което бих пожелал да възразя, а и с доста неща съм съгласен.
(впрочем, за наноасемблерите навярно ще се наложи да почакаме… а докато ги чакаме, защо не се възползваме от макроасемблерни машини, каквито са обемните принтери?
В духа на дадения от Гриша пример:
защо автомобилната компания да се мъчи да поддържа производство, след като е достатъчно да прави разработки и да ги праща на всеки абонирал се, който да си произведе колата с обемния принтер, дето стои в гаража?
И, ако е окомуш и творчески настроен, да може да внесе промени в проекта, да създаде своя версия на конкретната марка и модел.
Естествено, на конструкторското бюро му трябва мотив за работа. Самото творчество не е ли такъв мотив?
Защото хорага, събрали се в такова бюро, също притежават обемни принтери с висока резолюция, на които си принтират храна и всичко друго необходимо за живеене.
Самите 3Д-принтери могат да се самовъзпроизвеждат – печатат свои копия. Или 1:1, или с промени в дизайна, каквито всеки да може да направи според компетентността си.
То се знае, общество с подобни технологии за производство на блага, не се нуждае от икономика, понеже икономиката е “наука”, тясно свързана с понятията “стойност”, “цена”, “дефицит”, “йерархия”.
Не се нуждае и от държавна форма на организация, защото институциите няма какво да предложат свръх това, което хората така и така могат да направят.
Е, засега подобни универсални принтери съществуват само в ОПИТНИ ОБРАЗЦИ (вече не само като концепции и чертежи – бъдещето си настъпва всеки час).
И едната от причините масовизирането им да се бави, е тъкмо неадекватността относно авторските права, патентите и други дивотии.
Излиза, че борбата за адекватно уреждане на гражданските права в тази област води до едно драстично префасониране на облика на цялата ни цивилизация. Всички други половинчати решения просто удържават една безсмислена агония с предизвестен край (на икономиката и на държавата).
Побързайте да се сбогувате с тях, че може да стане пак изневиделица, както беше с 10 ноември 1989.
Положението ще се затяга… от днешните новини:
От МВР са били поискани законодателни мерки, за да могат потребителите в страната, които теглят пиратски софтуер, музика или филми да бъдат следени чрез интернет доставчиците. Предлага се потребител, нарушил авторските права, да се предупреждава два пъти, след което да бъде глобен.
А дали целта е защита на правата на разпространителите или просто цензура?
@Морфиус: Дали целта е защита на правата на разпространителите или цензура няма никакво значение. Гласува ли се закон, че базово човешко право като тайната на кореспонденцията може да бъде нарушавано без съд и присъда от частни лица, рано или късно (като правило много рано) ще се намери кой да го използва и за цензура, и за изнудване, и за подпомагане на престъпността, и за всички други престъпления, които могат да съществуват.
Точно затова правото на тайна на кореспонденцията е по-базово от печалбите на разпространителите. Не искам да ги омаловажавам, и те са хора и трябва да ядат (ако и не да преяждат, докато автори и потребители гладуват). Но правото на тайна на кореспонденцията е в основата на самото съществуване на демократичното общество – без него обществото де факто се срива до феодално-робовладелско. Така че начинът не бива да е този.
Има значение… защото ако целта е защита на права, това може да стане по съответен ред, със съдебни решения. Но ако е както предполагам за юлар на нета… ще е направено така, че да погребе всички права.
@Жилов
Разбира се, че парите са уникално разменно средство. Безспорно е, че творците трябва да получават справедливо заплащане за труда си. Проблема е как справедливо да се оцени техният труд и как да се заплатят тези пари без да се нарушават основни права на потребителите.
Как е сега:
От легално продадените песни през интернет, певците получават само около 3% от цената която е платил потребителя. Всичко останало отива в посредници и в организациите за защита срещу пиратството.
http://sandolino.blogspot.com/2010/03/blog-post_23.html
На всичко отгоре тези организации вече се опитват тотално да шпионират и да нарушават основни човешки права на всички, независимо дали нарушаваш закона или не.
http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=519472
Именно заради това много творци вече търсят алтернативни на сега действащите правила. Много музиканти и певци например вече пускат свободно за некомерсиална употреба техните произведения в интернет. Използват интернет за реклама и набиране на почитатели а печелят от концерти, изпълнения на живо по клубове и от такси от радио и телевизионни станции които ползват произведенията им с комерсиална цел.
Подобно е положението и в софтуерната индустрия. Там алтернативните пазарни стратегии са много и най разнообразни. Всички знаем за печалбите и пазарните стратегии на фирми като Google, RedHat, AVG, Mozilla, Apache, Eclipse и много други.
А дори и фирми като Microsoft и Apple имат финансова изгода от пиратството, колкото и парадоксално на пръв поглед да изглежда.
http://pcworld.bg/14860_piratstvoto_naj_golemiyat_marketingov_trik_v_istoriyata
Заради всичко това просто трябва да се търси коренна промяна за оценка и плащане на интелектуалният труд и законодателството свързано с този проблем, защото ако един закон прави 90% от потребителите на интернет или над 70% от всички нарушители на закона, това показва не, че изведнъж всичка са станали престъпници а, че закона е неадекватен и не отговаря на времето в което живеем.
Пиратиииииииии
http://news.ibox.bg/news/id_952214106
@emo
Това което днеска говори този Франсез Муур, изпълнителен вицепрезидент и регионален директор за Европа на Международната федерация на звукозаписната индустрия са пълни лъжи и откровени инсинуации. Най-пълното и най-авторитетното изследване на интернет пиратството прави американската администрация и е приет от международната общност като отправна точка в това отношение. На тази база всяка година САЩ публикува така наречения доклад 301. Това е последният за 2009 г.
http://www.ustr.gov/sites/default/files/Full%20Version%20of%20the%202009%20SPECIAL%20301%20REPORT.pdf
България не присъства в него вече 3 години, а според анализатори се очаква да сме извън набедените и през за 2010 г. За сметка на това в последното издание на доклад 301 обаче намират място няколко страни от ЕС – Чехия, Финландия, Гърция, Унгария, Италия, Полша и Румъния. Тези държави са поставени в списъка с наблюдение и ги дели само една крачка от това да попаднат в страните „официално” проповядващи използването на нелегален софтуер, аудио и видео съдържание, като Китай, Алжир, Пакистан и др.
@Кирил Кирилов
Франсез Муур (Frances Moore) е “тази” 🙂 и говори “пълни лъжи и откровени инсинуации”, за да даде едно рамо на едни хора, които да съберат от нас едни пари. По-точно – ОЩЕ едни пари. А тези пари трябва да бъдат събрани легално и законосъобразно, за да не се разваля “демократичният” имидж на ЕС.
А самата г-жа Франсиз Мур (така се пише на български името й) е висша администраторка в една от най-мракобесните институции, проповядващи повсеместна и всеобхватна забрана на каквото се сетите – IFPI (http://www.ifpi.org). Това й е работата – да реве, че всички се опитват да окрадат копирайт притежателите.
@Светла (една от всичките)
Извинявам се на г-жа Франсиз Мур че и обърках пола. Разбирам, че тя си върши работата и нямам нищо против да защитава правата на своите работодатели. Мен ме ядоса това, че прави всичко това с неверни данни за България. И което е по-притеснително не се намери никой от Българските официални лица който да я поправи.
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Интелектуалните права: поглед навътре - 2
Искам да вметна 2 неща:
1. Смятам, че авторът и коментиращите спекулират със сравненията между предметите на интлектуалната собственост(книги, музикални творби, картини и пр.) и предметите на вещното право – вещите (автомобили, къщи и топчета за игра). Акцентът би трябвало да бъде в/у това какво може да се промени в закона за интелектуалната собственост, отколкото как да приложим вещното право върху една мр3-ка.
2. Цитираната по-горе статистика, за това как създателите на “интелектуална собственост” вземали “само” 3% от печалбата от продажбата на една песен он-лайн, е леко манипулативна (http://sandolino.blogspot.com/2010/03/blog-post_23.html).
Вгледайте се добре – 61% отиват при музикалната компания, която изпълнителят/композиторът на песента ДОБРОВОЛНО избира и сключва договор с нея. Ако въпросният творец реши, че не му трябва такава компания, която да му прави промоции на музиката, да му организира концерти и участия и сам да си прибира “баснословната” сума от 61 цента на даунлоуд, това си е негова работа. 20-те процента ДДС държавата си ги прибира независимо дали продаваш мр3-ки или картофи. Остават техически разходи и единствения излишен разход от 7%, които отиват неясно къде, но те не са чак толкова много.