В предишния запис писах за един от проблемите пред съвременното законодателно уреждане на интелектуалните права. Има обаче и друг, още по-неприятен проблем. Този запис е за него.
В юридическата защита на интелектуалните права има и друг важен момент, който касае принципите за ексклузивност и монополност, и който съвременните закони за защита на интелектуални права неглижират, във вреда на обществото.
Ексклузивни права и монополни права
Всяко право на собственост е по същността си ексклузивно право. Собственикът (или собствениците) на нещото имат право да се разпореждат с него, докато не-собствениците нямат това право. Ако собствеността върху материалните неща не е ексклузивна, обществото реално не би могло да функционира – хората няма да могат да си ги поделят.
Ексклузивните права обаче крият един изключително нежелан и опасен за обществото потенциал. Ако дадено ексклузивно право има твърде широк обхват, то рискува да се превърне в монополно право. С изключение на тесен кръг права, свързани с опазването на правата на гражданите, монополните права са пряко отрицание на свободното, и в частност на демократичното общество. Затова е от изключителна важност да бъдат избягвани. (Всъщност, един от най-добрите начини да се дефинира доколко едно общество е свободно, е да се определи доколко монополните права в него са ограничени.)
Тъй като правата на интелектуална собственост са по дефиниция права върху абстракция, те неизбежно имат много по-широк обхват от правата на материална собственост. Например, едно е да имаш ексклузивно право върху твоя екземпляр от “Ян Бибиян”, докато съвсем друго е да имаш ексклузивно право върху произведението “Ян Бибиян”. Ексклузивното право върху екземпляр от книгата би било монополно само ако това е единственият екземпляр на света. Ексклузивното право върху произведението обаче е де факто монопол върху произведението – тоест, то е далеч по-близо до монополно право, отколкото собствеността върху екземпляр от книгата.
Това личи още по-добре в сферата на патентите. “Ян Бибиян” не е единствената книга на света – дори ако собственикът на правата й се държи като монополист, има още много други хубави книги за четене. Често обаче има само един начин да бъде реализирана (икономически изгодно, или дори оправдано) дадена технология, и той е патентован – реално собственикът на патента е монополист, който “държи като заложник” цялата технология, и съдът защитава това му право. Това положение е твърде близко до ситуацията, в която монополът като принцип е оправдан и защитен от закона – тоест, огромна част от свободата в съответното общество е премахната, и с нея са си отишли и предимствата, които тя носи.
Често бизнесите в областта на интелектуалната собственост протестират, че тя не е равнопоставена на материалната собственост, и това не е справедливо и пречи на бизнеса им. Тези протести обаче удобно пропускат другата страна на нещата – че интелектуалната собственост е много по-широкообхватна, и затова много по-близка до монополна от материалната. Ако бъде поставена наравно с материалната собственост, интелектуалната бързо би поставила обществото в условие на де факто монополизъм. Затова такова “равнопоставяне” е неприемливо както от практическа, така и от юридическа гледна точка.
Как необходимостта да се компенсират вложените в създаването на интелектуален продукт усилия и средства се балансира с необходимостта да не се нанася вреда на обществото? Малко повече яснота можем да получим, ако си припомним как са възникнали авторските права и патентите.
Уроците на миналото
Съвременните авторски права тръгват от британския “статут на кралица Анна”. Той е създаден, за да защити интересите както на авторите на книги, така и на печатарите им, и е в полза на съществувалата тогава Гилдия на печатарите. Въвеждането му е подкрепено с две основни съображения: за да бъде улеснено ученето като цяло (в смисъл да бъде поощрено четенето на книги, като се поощри публикуването им), и да бъде опазена собствеността на авторите и печатарите.
Статутът на кралица Анна е също така и първият на света статут на собственост, който не я обявява за вечна, а въвежда срок за нея. Той постановява, че авторските права върху дадена книга са валидни за период от 14 години след написването й. Ако след тези 14 години авторът е още жив, той може да поиска еднократно удължаване на правата с още 14 години. След това произведението става “обществена собственост” (public domain).
Статутът на кралица Анна е поискан и наложен от монополна организация – Гилдията на печатарите. В черновите му версии това личи много добре. Тъй като обаче те са само посреници, приетата версия защитава техните права косвено, чрез защита на правата на авторите. Ако авторът е починал преди изтичането на 14-годишния срок, печатарят няма право да иска още 14 години заради него, дори ако е купил всички права. Тоест, статутът е в полза на създателя на произведението повече, отколкото на разпространителя му – и това е и логичното положение.
Статутът на кралица Анна реално е баланс между интересите на автора и тези на обществото. Интересът на автора е да има монополни права върху произведенията си чак до смъртта си. Интересът на обществото е върху интелектуалните продукти да няма монополни права, за да могат да бъдат използвани по-удобно. В законодателство, базирано върху идеята за собственост върху не-копируеми неща, балансът се постига обикновено чрез деклариране на първоначален срок на монополна собственост върху произведението, и освобождаването му от собственост след срока.
Тази схема се държи на постановяването на оптимална продължителност на началните монополни права. Ако те са твърде кратки, авторът най-често не успява да си върне вложените усилия. (Като резултат, той губи интереса да твори, или крие творбите си, и в крайна сметка обществото също губи.) Ако те са твърде дълги, обществото бива държано в условия на монопол неоправдано дълго време. (Като резултат, то бива “свръхтаксувано” и губи интереса към този тип интелектуални продукти, и в крайна сметка авторът също губи.)
Подобна е ситуацията и с патентното право. Първото патентно право на света, отново английско, е пряко изведено от тогавашния “Статут на Монополите”. В същото време, патентното право по начало отново е било съобразено с необходимостта от баланс между защитата на дохода на патентодържателите, и защитата на ползата за обществото. Най-ясно това е казано в американското патентно право. Юридическата защита на необходимостта от патентно право в САЩ е дефинирана по следния начин:
“Ако един изобретател няма защита на правата си върху своето изобретение, той може да го скрие от обществото, и/или да престане да се занимава с изобретяване. Това ще донесе вреди за обществото, като намали броя на достъпните изобретения. Затова е разумно изобретенията да може да бъдат монополна собственост на изобретателя за неголям начален срок, при условие, че той ще ги разкрие, а след изтичането на срока ще бъдат достъпни за цялото общество.”
Юридическата логика е точно същата, както при авторските права – баланс между интересите на авторите и на потребителите, постиган чрез установяване на първоначален монополен срок. И отново системата работи само ако първоначалният монополен срок бъде подбран да е оптимален – в противен случай губят или авторите, или потребителите (в крайна сметка винаги и двете страни).
Оптималните срокове
Наглед системата “първоначално монополна собственост, после обществено достояние” е правилната. Всъщност тя е само най-доброто, което може да предложи сегашната правна система, базирана на права за собственост върху не-копируеми вещи. Това личи добре, когато бъде разгледана по-подробно.
На теория може да се подбере монополен срок, който да балансира оптимално интересите на автори и потребители. На практика обаче това не е възможно, по много причини. Още по-лошото е, че най-често е невъзможно да се подбере дори задоволителен компромис.
Да вземем например патентните права. Общоприетият срок на валидност на патент по света към момента е 20 години, без значение на сферата на приложение на патента. Различните сфери обаче предполагат твърде различен срок, тъй като средният живот на една иновация в тях е много различен.
Повечето иновации в строителството на язовирни стени вероятно биха били актуални и използвани в практиката в течение на стотици години. Също, една язовирна стена се строи по няколко години – тоест, възвращаемостта на иновацията е бавна. В тези условия 20-годишният начален монополен срок е оправдан и разумен.
В същото време, огромният процент иновации в областта на софтуера са актуални и използвани в течение на десетина-петнайсет години. Вероятно под един процент са толкова значими и основни, че да бъдат използвани двайсет или повече години. Това означава, че в областта на софтуера срокът на патента като правило покрива целия живот на иновацията – тоест, на практика патентите в софтуера са еквивалентни на вечно монополно право. Това обезсмисля юридически съществуването им – то се оказва в пряко нарушение на идеята и духа на патентното право.
(Патентите в областта на софтуера са неприемливи и от други гледни точки. От една страна, почти без изключение те са по същество чиста идея, тоест не е допустимо монополът им да попада под правна защита. От друга страна, съвременните силно развити закони за защита на фирмената тайна реално опазват монопола на една иновация достатъчно дълго, за да може иноваторът да го извади на пазара с предимство, и да си върне вложените средства. А силната конкуренция в повечето подбраншове на софтуера прави неизгодно скриването на иновациите.)
В крайна сметка, в различните браншове са оптимални твърде различни начални монополни срокове. Приемането на различни срокове обаче не е реалистично, по няколко причини:
– немалко иновации са приложими в по няколко различни браншове с твърде различен оптимален монополен срок
– определянето на оптимален срок за всеки бранш би било трудно, скъпо и субективно
– определянето на оптимален срок би било бавно, а технологични промени в бранша могат рязко да променят оптималния монополен срок в него
– тъй като оптималният срок във всеки бранш реално ще се променя, ще е необходимо сроковете във всички браншове да се преоценяват непрекъснато
В добавка, по-горе разглеждаме идеализирани “средни” животи на иновацията за бранш. Реално всяка иновация има свой живот. Дори в рамките на един бранш животът на различните иновации може да се различава с повече от един порядък. (Дори само това вече дава идея колко голям компромис е механизмът “първоначален монополен период и последващ свободен период”.) Най-сетне, животът на една иновация е невъзможно да бъде определен точно към момента на създаването й – а продължителността на патентната защита е логично да се определи тогава.
Всичко това иде да покаже, че защитата на интелектуална собственост чрез механизми, пригодени на базата на защитата на материална собственост, е далеч по-малко подходяща и адекватна, отколкото обикновено се предполага. Това води до два големи проблема:
– защитата на интелектуалната собственост в най-честия случай е неадекватна, и сериозно ощетява авторите или потребителите й (и в крайна сметка неизменно и двете страни)
– тъй като защитата е неадекватна, тя дава възможност за огромни злоупотреби.
И двата проблема заслужават отделно разглеждане, и неведнъж са разглеждани, понякога балансирано, понякога едностранчиво. Може би ще ги разгледам специално в последващи записи. Важното обаче, на което е посветен този запис, е:
Съвременната система за защита на интелектуалната собственост е неадекватна, тъй като е базирана на принципи, предназначени да защитават не-копируема (материална) собственост. За да върши работата си, тя се опитва да пречи на копируемостта на нещата – тоест, сама по себе си ограничава сериозно както свободата на гражданите, така и развитието на обществото.
Иначе казано: вредата от тази система не е само, че тя може да измести баланса на интересите между автори и потребители. Още преди възможността за изместване на баланса, със самото си съществуване тя пречи на развитието на обществото и нарушава правата на гражданите.
Григоре, гащите Адидас (примерно) не-копируеми ли са или са материални? 🙂 Използваш непрецизни термини върху материя, която по самата си природа е хипер-прецизна в боравенето с думите. Не знам какво се опитваш да направиш с тези разсъждения, но с тях нито ще можеш да промениш системата, нито ще можеш да си защитиш правата (които и да са те).
@Йордан Янков
Има голяма полза от тези разсъждения. Може да не можем веднага да променим системата, но е много важно да има дебат върху проблемите и противоречията на съвременното авторско право. Това е много актуална тема в целият свят.
Григор може би наистина не е формулирал ясно някои термини, но идеята е ясна. Ще ти дам и друга формулировка на проблема:
“Има разлика между конвенционалното авторско право и авторското право в Интернет и тя е именно в това, че в Интернет обект на авторско право не могат да бъдат материални произведения. Когато човек напише една история на лист хартия, може да го размаха на улицата, като казва “това е мое, аз ще реша кой, как и кога да го прочете”. Но ако същият този човек измисли друга такава история и я разкаже на децата си, а те я разкажат на всички деца на улицата, не може да излезе и да твърди, че той трябва да решава кой, как и къде да разказва историята. Защото тя е негова, но няма лист, който да размаха. Всички пак ще казват кой е измислил историята и може би много ще уважават автора, но всеки сам ще реши дали да разкаже историята на децата си или не. Това са две на пръв поглед малко различаващи се разбирания за собственост върху творба, но всъщност изграждат цели два свята – единият се гради на авторското право, а другият се опитва да живее въпреки него. В Интернет почти всички истории са от втория вид и макар да е възможно и легално да се наложи парадигмата на първия вид истории, тя нарушава същността на световната мрежа, уврежда идеята за споделяне на информация и в крайна сметка не работи добре. Авторското право следва да бъде “право на автора”, но в среда, която се променя постоянно не може да има прекалено дълги срокове на това право, каквито се приемат за нормални при материалните произведения. В Интернет конвенционалното разбиране за авторско право има проблем. Той може да бъде игнориран, защото интернет-средата позволява противоречията. Но не може да бъде решен тотално в полза на това конвенционално авторско право. Проблемът на авторското право в Интернет е философски. По-точно решението му е философско, защото именно философията може да борави с противоречията свойски, за разлика от правната теория, например. Като всяко философско решение, то представлява по-скоро подробно изследване, проследяване, “следене” на проблема, негово съзвучие, а не застинало правило, нарушаващо баланса на изследвания проблем и силово променящо го.”
Това е част от една много интересна дипломна работа “Онтология на авторските права в Интернет” на Ясен Василев Праматаров, специалност “Философия”. Цялата разработка работа може да прочетете на адрес:
http://www.scribd.com/doc/24534617/Copyright-in-Internet
Не мога да се въздържа и да не дам линк към мнението на Йовко Ламбрев по въпроса:
http://yovko.net/blog/455
Именно заради големите противоречия в тази област и заради огромният обществен интерес се зароди и големият съвременен феномен, най-бързо развиващото се световно политическо течение, което само за 1-2 години от създаването си вкара представители в Европейският парламент и създаде партии в над 50 държави за по-малко от 2 години.
http://www.piratpartiet.se/international/bulgaria
http://piratskapartia.bg/
А когато говорим за музикални и литературни произведения, сроковете, искани от индустрията, от рода на 70 години след смъртта на автора, са просто абсурдни и нямат никаква логическа база.
Имам следния казус – няколко автори, които са вложили време и труд в написването на своите произведения. Очакват приход от продажбата им. Такъв приход няма да получат, ако публикуват своите произведения в копируема (израз на Григор) форма. Ами ако ги публикуват он-лайн, но в не-копируема форма? Читателите да могат да четат произведенията он-лайн, но да не могат да ги свалят, следователно и копират? Накърняват ли се свещенните потребителски права в този случай?
Няма формат който да не позволи копиране/сваляне без да изисква специални защити на хардуерно или софтуерно ниво.
Е опита с подобни неща показва, че колкото и да е добро защитеното така съдържание продажбите му са в пъти по-ниски от тези на съдържание необременено с купчина допълнителен боклук.
Какво разбираш под защити на “софтуерно ниво”? DRM? Между другото това повдига интересен въпрос – защо защитите намаляват продажбите? И още – как свободно разпространяваните заглавия генерират продажби? Заради морала на читателите?
DRM е чудесен пример за горното.
Защитите намаляват продажбите не заради морал, а поради затрудняване и затормозяване на коректните платци.
Даже имаше чудесна карикатура но не мога да я открия, за това какво получава платилия си ДВД и какво свалилия си торент … закупилия го карат да ползва специален оскъпен плеър, после след като е платил за самото ДВД дебела сума, да изгледа 5 реклами, 6 предупреждения, че е пират дори ако даде на комшията да гледа докато му е на гости… и т.н., а изтеглилия просто клика и гледа това което желае.
А ако има вариант без затормозяване? Примерно, давам ти сега един линк, ти си четеш без каквито и да е допълнителни изисквания, но не можеш да копираш съдържанието по никакъв начин?
@Йордан Янков
Всички известни системи за цифрово управление на права (DRM) силно ограничават използваните платформи (хардуер, софтуер). Тези системи са произведени и патентовани от отделни фирми и налагат използването на точно конкретен софтуер или хардуер за използването им, от там и силно ограничава кръга на евентуалните потребители на този продукт. Като се има в предвид и това, че нито една от тези системи не гарантира напълно защитата, всичките тези защити могат да се заобиколят, се вижда, че вредите от прилагането на тези системи за цифрово управление на права са повече от ползите. Това показва и опита на големите интернет магазини като iTunes, които след първоначалното им използване почнаха да премахват тези защити.
Пак има затормозяване, сега съм зает и не мога… после нямам Интернет защото ВиК ремонтирали зад блока и минали през оптиката с багера… какво правим?
Елементарно Уотсън… тегля си го нелицензирано сега, ползвам си го довечера.
Мислете в посока абонаменти за услуги, а не свръхпечалби от продукти.
http://komitata.blogspot.com/2010/04/blog-post_28.html
@Морфиус
“Мислете в посока абонаменти за услуги, а не свръхпечалби от продукти.”
Това е интересно. Според теб какви абонаменти за услуги може да предложи един писател-фантаст да речем? Хайде да не е писателят – да е някой издател-кръвопиец: ти за какви абонаментни услуги си готов да му плащаш?
@Кирил Кирилов
Изрично споменах за ситуация в която няма органичаване на използван софтуер/хардуер. Това, че сегашните производители на софтуер/хардуер се опитват да си придърпат килимчето към себе си не означва, че не може да има и други решения, коити не страдат от недостатъците на сега разпространения модел (ако изключим багера на ВИК, който може да се приеме за стихийно бедствие) :). На мен ми е интересно защо никой не се опитва да предлага работещи практични решения за всички страни, а всеки се стреми да си защити правата по някакъв законов път?
@Йордан Янков
Много фирми и хора се опитват да предлагат работещи практични решения за всички страни, някои по-успешни, други не толкова. В коментарите към предният пост изброих няколко такива примери, но има още наистина много такива примера.
@Кирил Кирилов
Извинявай, но не мога да намеря в предишния постинг линкове към някакви търсения в тази насока – само коментарни статии какво е положението, а не какво може да се направи.
@Йордан Янков
Книгоиздателите не ги споменавай, че изпадам в тиха бяс… писна ми да издават нещо до някъде и после никой, насила ще ме направят чуждоговорящ.
Издателите на списания как печелеха с абонамент … докато се търсеха такива неща?
За всичко останало абонаментната система е изпробвана и работи… било като PPV, било като месечни такси (за ТВ, библиотека, аудио), било като абонаментите за софтуер и услуги към него.
И пак опираме до ония 3% дето вземат авторите… хайде да си наричаме нещата с истинските имена – разпространителски права.
@Морфиус
Чакай сега, тръгнахме от там дали е възможно, разумно и удовлетворяващо всички страни да има не-копируемо съдържание он-лаайн. Ти казваш че не това е разковничето, а абонаментната система. Добре, аз да речем се абонирам за поредицата книги на Дан Симънс, но само ако мога да си ги сваля на моя комп. Би ли обяснил как абонаментната система в този случай би предотвратила аз да пусна копие на книгите за свободно свааляне (нека да примем хопитетичния случай че всички пари от абонамента отиват в джоба на Дан Симънс и нито стотинка за издателите защото те по дифолт са изедници 🙂 )?
@Йордан Янков
Относно публикуването онлайн в не-копируема форма.
Google Books имат подобна услуга за нещо такова. Накратко: потребителят може да чете книгата онлайн, но за някои книги няма лик “Изтегляне” (по желание на автора). За някои книги са достъпни за преглед само някои страници, но има и такива, на които са достъпни всички страници (пак по желание на автора). Ако авторът е умрял и са минали достатъчно години за да изтекат авторските права книгата има линк “Изтегляне” – т.е. може да се тегли в подходящ за четене офлайн формат – PDF.
Ако читател на такава книга реши да я притежава ще трябва или да си я купи или да я снима с програма за снимане на екрана страница по страница, после да я сглобява и да я OCR-ва и т.н.
Услугата на Google е безплатна за авторите и читателите. Даже има вариант авторите да получават приходи от AdSense (рекламата, която се показва около тяхната книга в Google Books).
По принцип читателите да имат постоянен онлайн достъп до книгите и да могат да публикуват линкове е почти същото като да имат книгите на твърдия си диск и да ги публикуват.
Обаче малката разлика в същност е голяма. Защото много от читателите се интересуват повече от притежанието на съответната книга! Ако им е харесала книгата искат да я имат за да я четат когато си поискат и да я споделят с други хора.
@Йордан Янков
Много музиканти и певци например вече пускат свободно за некомерсиална употреба техните произведения в интернет. Използват интернет за реклама и набиране на почитатели а печелят от концерти, изпълнения на живо по клубове и от такси от радио и телевизионни станции които ползват произведенията им с комерсиална цел.
Прекрасен пример от днес направи Българската група ФСБ, която пусна новият си албум за безплатни сваляне от сайта им:
http://fsb.bg/bg/download.php
В софтуерната индустрия. Там алтернативните пазарни стратегии са много и най разнообразни. Всички знаем за печалбите и пазарните стратегии на фирми като Google, RedHat, AVG, Mozilla, Apache, Eclipse и много други.
В периодичните интернет издания (вестници, списания, каталози и т.н.), съдържанието е безплатно и се печели от реклама.
@Йордан Янков
Не-копируемо съдържание он-лаайн няма, можеш да затрудниш но не можеш предотвратиш копирането в интернет, това е проблема. Но това не означава, че не може да се печели чрез интернет. Горе дадох примери.
@Йордан Янков: Да се печели в Интернет, от абонамент, е съвсем лесно и просто. (И доходно, ако си уредиш нещата.) Стига печеленето да не се жертва в името на свръхпечеленето.
Към момента албум песни в Интернет ми струва петнайсетина-двайсет долара. По долар на песен. Точно колкото и на CD. Само че в случая със CD-то издателят има огромен куп разходи, които са лъвският пай от стойността на CD-то, а във втория просто дере от мен девет кожи. Откъде-накъде ще позволявам да ме правят на балък?! Няма пък! Ще открадна албума, толкова е лесно…
Това е мисленето на повечето нормални хора. Такова е не защото обичат да крадат, а защото мразят да ги правят на балъци. Особено ако не са балъци. И докато се опитват да ги правят на балъци, и ще бъде такова.
Реалната стойност на албума, с включена вътре “нормална” по петдесетина процента печалба за музикантите и разпространителите, е около половин долар. (Някъде из блога го бях смятал точно как и защо.) Дори за български музиканти, с нашия малък пазар. Какво ще е положението, ако албум песни ми струва онлайн под един лев?
Колко купени специално албума мога да изслушам за месец (реално, като се има предвид, че и работя по десет-дванайсет часа дневно, и че почти през цялото време мога да слушам легално музика по радиото и пр.)? Два? Три?… С филмите е същото – колко е реално да изгледам на месец? Колко книги мога да изчета, в тези натоварени времена?…
Ако се сметне, се оказва, че за един месец аз потребявам музика, филми и книги (за които да си платя) за около пет-шест лева на месец, при реални цени, с такава “скромна” печалба. Това е горе-долу средното за потребителите на Интернет. Да, мога да сваля хиляди филми и десетки хиляди албуми месечно, но дали ще ги потребя реално? Защото ако не ги потребя, на практика все едно не съм ги свалил. А и нямам нужда да ги свалям, само ще ми задръстват диска. Ако има шанс да изчезнат утре, или от утре цената им да стане 20 долара за албум, има смисъл. Но ако няма да стане, и в обозримото бъдеще ще ги има, на такава цена?
Какво ще стане, ако Интернет провайдерът ми предложи срещу пет лева повече на месец да мога да свалям законно каквито филми, музика и книги искам от Нета? Сумата ще покрива това, което реално ще потребявам (а ако няма изгледи договорката да се развали, това е и което ще свалям – да не съм съсел, че да трупам складове?). Ако авторите и разпространителите са склонни на такива “скромни” печалби, ще са доволни. А аз дали ще се стисна за пет лева месечно, дори ако никой не ме преследва? Що за бедняк и Плюшкин трябва да съм, за да не ги дам, просто за да не се чувствам просяк, крадец и мизерник? Особено ако услугата се предлага масово – масово хората са нормални, и ще очакват и другите нормални хора да не се стиснат за пет лева, за да имат легално и законно под ръка цялата култура.
… Това не е единственият възможен механизъм, по който да се уреждат нещата. Нито е най-добрият. Има много други, някои по-добри, някои по-лоши. Дадох го като пример, защото хем е 100% зависим от желанието на човек да си плаща (предполага пълна липса на преследване), хем много добре показва, че огромното мнозинство хора ще си плащат – и по каква точно причина ще си плащат, дори ако не са принудени.
@Кирил Кирилов
Тоест, единственото спасение е всеки автор да си докарва някакви доходи съ със странични дейности, а творчеството му да е свободно разпространявано. нещо, което казах в предишната тема. Добре, но какво да правят хората, които творят, но нито могат да изнасят концерти, нито правят софтуер, нито разпространяват новини? Всички примери, които даваш, засягат някакви дейности, които са доста сложни за изпълнение/организиране и съответно трудни/невъзможни за копиране. Затова и имат възможност да получават пари срещу тях. Писателите обаче не могат нищо да разменят срещу своя труд, за който им трябва само една клавиатура. Те какво да правят?
@Григор
Няколко дискусионни момента:
“Това е мисленето на повечето нормални хора. Такова е не защото обичат да крадат, а защото мразят да ги правят на балъци. ”
А колко са нормалните хора? А колко са онези за които да платиш, значи си балък?
“Реалната стойност на албума …”
Какво ще наричаме “реална стойност”? Кой определя реалността?
Има и още нещо – досега в моята практика съм се убедил, че създаването на едно нещо (ако то ти идва от вътре както се казва) не е много голям проблем. Големият проблем е как да бъдеш “чут” от тези, които биха искали да те чуят, да не говорим за тези които биха оценили твоя труд и оригиналност (все пак става дума за информация). Донякъде това прилича на проблема защо маратонките Найки струват 50 долара на пазара, а като себестойност са към 5 долара?
@Йордан Янков
В интернет трябва нестандартни пазарни стратегии, дадох тези примери защото са най-очевидни, но това не значи, че и писателите не могат да се възползват от интернет. Някои идеи. В интернет има много списания които публикуват творби (особено по-кратките като разкази и т.н.) на писатели срещу хонорар. Естествено хонорарите не са големи (нарастват колкото по-популярен ставаш), но и ти не предоставяш екслузивните права на произведението и можеш да го предложиш и на 2, 3 – 10 сайт за публикуване (Българският пазар е с ограничени възможности но на англоезичният пазар възможностите са големи). А и веднъж ако пробиеш на тези специализирани онлайн издания има вероятност да те забележи някой издател и да ти предложи изгоден договор. Не съм специалист по маркетинг на художествени произведения, но можеш да се поровиш в интернет и да потърсиш възможности. Не може да няма.
@Йордан Янков: Нормалните хора са някъде между 60 и 95% от потребителите на Интернет. В моите кръгове са около 95%; склонен съм да мисля, че извън тях може и да не са толкова културни. Но не очаквам в България да има значима група Интернет потребители, които ще предпочетат да се чувстват като мизерници, вместо да платят пет лева на месец, за да имат всичката култура, която съществува. За огромното мнозинство от хора да си балък ще значи да се опитваш да крадеш нещо толкова голямо и богато, при положение, че срещу пет лева можеш да го имаш законно и свободно. Все едно да се опитваш да се пробуташ в киното без билет, ако билетът струва примерно двайсет стотинки…
Реалната стойност на албума се определя от неговата себестойност. Тя пък се определя от количеството труд, вложено в него (от съчиняването на текстовете и мелодиите, та до излъчването на рекламите), пресметнато при условия на добра (но не извънредна) заплата. С книгите е подобно. С филмите е малко по-сложно, но принципът е същият: за всеки филм се знае колко е струвало да се направи.
Проблемът с известността и реалното качество винаги го има, и той не е същностно свързан с разминаването между моделите на не-копируема собственост и на копируема собственост. Предпочитам да не го чопля тук, за да не превръщам записа в пенкилер. Има обаче мерки и начини, с които може да бъде чоплен.
Между другото, едно предимство на модела, който предложих, е че всеки наистина може да споделя произведенията, които е свалил, на практика свободно. При положение, че си плащаш петте лева за ползване, има ли значение дали сваляш филма точно от официалния сайт на провайдера, или от диска на някой свалил го вече? Резултатът ще е много по-добро балансиране на товара на мрежите, и много по-добра достъпност за произведенията – печелят и потребителите, и провайдерите, и авторите.
Мога само да кажа: netflix (гледай колкото филми искаш – за 9 долара на месец). Когато и в БГ има такава услуга (на български), пак ще си говорим. В момента темата (казусът) е: да спрем интернет и да се върнем в каменната ера с хардуерни носители или да не правим нищо.
@Григор
“които ще предпочетат да се чувстват като мизерници, вместо да платят пет лева на месец, за да имат всичката култура, която съществува.”
Хм, интересно, някой правил ли е такова проучване – дали 5 лева от потрбител са адекватни за поддръжката на цялата световна култура. Малко обидно ми се струва за културата, при положение че се събират по 15 лева от апартамент за чистачка за входа 🙂
“Между другото, едно предимство на модела, който предложих, е че всеки наистина може да споделя произведенията, които е свалил, на практика свободно. При положение, че си плащаш петте лева за ползване, има ли значение дали сваляш филма точно от официалния сайт на провайдера, или от диска на някой свалил го вече? Резултатът ще е много по-добро балансиране на товара на мрежите, и много по-добра достъпност за произведенията – печелят и потребителите, и провайдерите, и авторите.”
Ей това не го разбрах – един си плаща за абонамента, а още 10 свободно си го свалят от него. Интересно.
Остава и още един неясен момент – кой и как ще разпределя между творците от всякакви жанрове абонаментите от 5 лева? Би трябвало лептата на Даун Браун да е колкото на Иван Безимений.
@Кирил Кирилов
“Не съм специалист по маркетинг на художествени произведения, но можеш да се поровиш в интернет и да потърсиш възможности. Не може да няма.”
Може и да има, но всички струват пари. Писането също струва пари. Забелязването също струва пари. И пак стигаме до положението, че трябва първо да си изкараш пари от някаква друга дейност, а след това да ставаш творец.
@Йордан Янков
Отричайки реалноста няма да постигнеш нищо.
А реалноста е, че за авторските възнаграждения трябва нова система, за издателските права трябва нова система, за патентите също.
Наличните системи се превръщат в империи на водния монопол… във времена в които твърдим, че градим свободни общества зачитащи човешките права.
Парадокси на едро…
@Йордан Янков: Пет лева не са адекватни на цялата световна култура, но и никой не може да потреби цялата световна култура. При цени, реални за онлайн разпространение, пет лева са адекватни на колкото средностатистически потребява култура месечно средният Интернет потребител. Ще има редки случаи, които драстично ще излизат извън това, но средностатистически, тоест и финансово, нещата ще са ОК.
Парадоксът, че 15 лева за чистачка й дават мизерна заплата, а 5 лева за цялата световна култура са достатъчни, е огромен. Но само ако не отчиташ, че трудът на чистачката е не-копируемо благо, а световната култура – копируемо. Отчетеш ли го, парадокс няма – очевидно е, че всичко е наред. (Косвен извод: до каква степен трябва да не разбираме какви изгоди ни дава копируемостта на нещата, за да се опитваме да й пречим чрез закони?)
За плащането на абонамента и свободното сваляне – идеята е, че когато се въведе такъв абонамент, голямото мнозинство Интернет потребители ще предпочетат да си го плащат, ако сумата е разумна. Оттам нататък, откъде точно ще свалят нещото е без значение. (А малкото, които крадат, понеже се стискат за пет лева на месец, дори да не ги преследва полицията, околните ще ги гледат като мизерници и отрепки. И с основание. Който е опрял до пет лева месечно надали ще има Интернет, като начало.)
За коректното разпределяне на абонаментите има прости схеми – например като се следи чии произведения колко биват сваляни, има много начини за това. Има, разбира се, и начини да се опитваш да изиграеш системата, но повечето са лесни за хващане. А тези, които са трудни за хващане, са трудни и за правене, и отиват в една категория с източването на ДДС и пр.
@Морфиус
Не мисля, че отричам реалнността. Ако си чел коментарите ми и към предишния постинг ще видиш, че не е така. Опитвам се да намеря модел, който би могъл да работи, но тъкмо това което вие предлагате засега не е реално.
@ Григор
“Пет лева не са адекватни на цялата световна култура, но и никой не може да потреби цялата световна култура.”
А кой ще определя кой каква част от световната култура е потребил? Кой ще определя кой творец колко му се падат от тези пет лева? За да са финансово нещата ОК тъкмо не трябва да са средностатистчески – иначе се получава уравнивиловка.
“Но само ако не отчиташ, че трудът на чистачката е не-копируемо благо, а световната култура – копируемо. Отчетеш ли го, парадокс няма – очевидно е, че всичко е наред. ”
Чудесно, получава се че за теб трудът на чистачката е по-ценен от труда на писателя. Е, поне става ясно защо напоследък нещо културата куца в световен мащаб.
“За плащането на абонамента и свободното сваляне – идеята е, че когато се въведе такъв абонамент, голямото мнозинство Интернет потребители ще предпочетат да си го плащат, ако сумата е разумна.”
Тъкмо термина “разумна” е крайно абстрактен за икономическата реалност. Отиди да обясниш на един автор, че е много разумно да го кара на хляб и вода по възможност, защото на тяхно величество интернет потребителите така им се струва разумно.
“За коректното разпределяне на абонаментите има прости схеми – например като се следи чии произведения колко биват сваляни, има много начини за това.”
Такива схеми биха увековечили концентрацията на парите в ръцете на малко, но много богати издатели, защото само те ще могат да диктуват популярността на този или онзи автор. Тосет не правите нищо по различно от сега. Дай ми пари и още утре ще те направя най-четения автор в България.
*** в рамките на система, базирана върху монетарен монопол, никой от предложените модели няма да е в синхрон с “правата на човека”, ако под това се разбира максимаизиране свободата на личността (и творците, и потребителите).
*** в рамките на система, в която предимството винаги е у посредниците, никой от предложените модели няма да води до справедливост (както щете я разбирайте).
@Йордан Янков: Ще определя кой колко култура е потребил който определя кой колко върви по улиците, и ги износва, та да му налага индивидуален специфичен общински данък. За да не се получава уравниловка.
За труда на чистачката и на писателя – според мен идеята е ясна, но просто се пънеш, за да не признаеш, че така става.
Терминът “разумен” е напълно употребим в икономическата реалност. Примерът, който дадох, е чудесен. И производителите _винаги_ карат на колкото потребителите са решили, че е разумно. Това е фундаментът на икономиката.
Най-четеният автор в България можеш да ме направиш за кратко. Оттам нататък много бързо ще стана толкова четен, колкото съм кадърен. За колко време ще удържиш Кръстю Пишурката да е по-четен поет от Христо Ботев, и дали вложенията няма да надхвърлят с много възвращаемостта? Още повече в условия на Интернет, когато не можеш да спреш по-талантливите просто да си сложат някъде произведенията, и малко по малко да постигнат носещ прилични доходи дял?…
Схемата “всичко концентрират малко свръхбогати” важи в условия на пазарна несвобода: свръхбогатството работи именно чрез нея. Където пазарът е реално свободен, не работят – а схемите, които предлагам, постигат свобода в по-голяма степен от реалното положение. Затова и са по-добри. Конкретно тази схема иска сериозна организираност, срещу която големите и богатите ще работят енергично, така че надали ще се получи. Но има и други схеми, съвсем малко по-лоши, които могат да се използват и без толкова организираност. Ако ми останат време и сили от писане на коментари, може да пробвам някоя. 🙂
@Йордан Янков
Не може да се сравнява авторски труд с материален такъв, авторовите творби ги потребяват множество едновременно, докато материалния труд се полага само неедновременно.
Нещата които предлагаме са се доказвали вече, макар в материалния свят… нещата които се налагат в момента също е доказано до какво водят, до потъпкване на човешки права и концентрация на свръхбогатства в препродавачи.
Доколкото разбирам тука се лансират поредните мракобесни социалистически идеи. То не случайно в България е нормално още от времето на Тато инженера да взима по-малко от чистачката. Съжалявам че се обадих.
Не съм добре запознат с положението в България, но тези два линка са може би най-доброто обяснение на западната звездната индустрия:
http://www.salon.com/technology/feature/2000/06/14/love/print.html
http://www.wired.com/entertainment/music/magazine/16-01/ff_byrne?currentPage=all
Прочетете ги внимателно.
@Йордан Янков
Май единствения с подобни идеи и мислене тук си ти 🙂
За твоите 3% или за твоите 61% агитираш в момента?
Дълбоко си заблуден, нежеланието да се плащат свръхцени и да се примирява с монополистични и картелни практики не означава мракобесен социализъм.
Жалкото е само, че хората са прекалено заблудени и манипулируеми… инак проблема щеше да се реши простичко, масов 3 месечен бойкот на всички продукти на компаниите участващи в картелите искащи да унищожат човешките права за да си гарантират печалбите щеше да свърши добра работа като отговор.
@Йордан Янков: Да искаш честна конкуренция, иновационни модели на бизнес и справедлив размер на печалбата не е социализъм. Социализъм е да искаш липса на конкуренция, налагане насила на неадекватни методи на дистрибуция и положение, при което тясна олигархия е “народът”, в чието име и за чието благо е всичко. (Прочети линковете от Иван, два коментара по-горе.)
Не зная дали съжаляваш, че си се обадил, но аз започвам да съжалявам, че одобрих коментарите ти. Мислех, че търсиш истината. Оказва се, че просто тролиш.
AKISMET RULES
Pingback: Ютюб и качествените изменения
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Интелектуалните права: поглед навътре - 3