Приказка за Искъра

Сънувах преди няколко вечери, че съм дядо и разказвам приказка на внучето си.

Откъде се взе ситуацията подозирам – няколко дни това бях слушал с невероятно удоволствие радиодраматизацията на “Копче за сън”, по стихове на Валери Петров и музика на Генко Генков. (Препоръчвам я най-горещо – разкошна е!) Моето внуче обаче, напук на очакванията, беше много послушно и гък не рече да ме прекъсва. Че даже май заспа накрая. Дали и истинските ще са такива? Един ден ще разбера. 🙂

А откъде се взе приказката – понятие нямам. Най-вероятно е меланж от разни приказки, които съм слушал по едно или друго време. Не е най-педагогичната на света, не знам дали бих я разказвал за лека нощ на потомството си. Добра е за възраст, когато децата обикновено вече нямат нужда от приказки за заспиване…

Както и да е. Ако сте в тази възраст, ето ви я.

Имала Рила планина деца. Свикала ги един ден, и им рекла:

– Родих ви, чада мои. Отгледах ви. Време е да изберете по какъв път ще поемете.

И тайно избърсала прикрита сълза. Защото мъдрите майки знаят, че децата няма как да стоят цял живот в гнездото. Но винаги тъжат.

– Аз ще тръгна на юг! – нетърпеливо се обадила Места, най-малката дъщеря. – Неведнъж гледам от раменете ти Бяло море. Искам да го видя отблизо, към него да се присъединя!

– И аз при него може да ида – продумала след кратък размисъл Марица, най-голямата дъщеря. – Ала и за Черно море съм чувала, че е красиво… Ще тръгна на изток. Ще размисля, ще видя малко свят, ще се събера с посестрими. Пък тогава ще реша. Бива ли?

– Бива – отвърнала Рила. – Радвам се за решението ви. А ти, Искъре, сине мой, няма ли да съпроводиш някоя от сестрите си? Или пък погледни на запад. Струма, красавицата на Витоша, край нас минава – няма ли да я харесаш?

– Не, мамо – отвърнал Искъра. – Чувал съм неведнъж за славния и могъщ Дунав, дето тече на север. С него искам да се събера, и заедно към Черно море да тръгнем.

Като го чула Рила, тъмни мъгли помрачили лицето й.

– Недей, сине. На север оттук лежи старият Балкан. Прострял се е между мен и Дунава, далеч-далеч и в двете посоки. Най-горд и суров е измежду планините по тази земя. Река не е пуснал да мине през него. Няма и теб да пусне, сине. Откажи се, друг път избери.

– Пътя си съм избрал, мамо, и няма да го променя – отвърнал Искъра. – Не ме ли пусне Балканът, люта битка ще вдигна. Със сила път ще си пробия, гръбнака му ще прегриза.

– Не можеш го проби, синко. Никой не може. Хълмове, ридове даже отстъпват пред реките, ако са по-благи и меки. Ала Балканът е гръбнакът на тази земя. Сняг лежи по плещите му, другите планини му се кланят. По-непреклонна планина няма от него. Земята сама му дава сила.

– Не ме ли пусне, мамо, ще го пробия. Пътя съм си избрал. Ха сега прощавай – времето за тръгване дойде.

Спуснал се Искъра от полите на Рила, през полето. Събрал се с няколко по-малки реки. И когато стигнал до Плана, рекъл:

– Пусни ме да мина, Плано планино. На север съм тръгнал, Дунава да видя.

– Заради теб ли ме остави дъщеря ми, Палакария? – попитала Плана. – Добре, ще те пусна покрай мен. Ала не защото ти мисля добро. По пътя към Дунава те чака Балканът, той никога няма да те пусне. Ще си останеш наблизо, да знам – дъщеря ми далече не е отишла.

Отворила Плана на Искъра проход, по границата си с Лозенската планина. Промушил се през него Искъра. Стигнал до Витоша.

– Пусни ме да мина, Витоша планино. На север съм тръгнал, Дунава да видя.

– Заради теб ли ме остави дъщеря ми, Дяволската река? – попитала Витоша. – И други мои деца за теб питат… Добре. Тръгнал си покрай Лозен, ще те пусна и покрай мен. Ала не защото ти мисля доброто. По пътя към Дунава те чака Балканът, той никога няма да те пусне. Ще си останеш наблизо, да знам – децата ми далече не са отишли.

Промушил се Искъра и покрай Витоша. Прекосил задъхано Софийското поле, и потропал на портите на Балкана:

– Пусни ме да мина, Балкане стар. Към Дунава съм тръгнал, искам с него да се събера.

– Когато светът се обърне, тогава ще те пусна – отговорил сърдито Балканът. – Пред мен ще спреш, и ще ми се поклониш завинаги. Река не ме е пресичала, няма и да ме пресече.

И захлопнал портите си. Надигнал намусено рамене, и спрял Искъра.

Ала младият юнак не се разколебал. Започнал пред заключените порти на Балкана вода да налива. Година след година работел неуморно, без да почива ни ден, ни нощ.

– Какво си се захванал да вършиш, бе! – обадил се един ден Балканът. – Половината поле на блато обърна! Какво искаш?

– Да ме пуснеш да мина. Не щеш ли с добро, със сила ще те накарам.

Разсмял се Балканът така, че всичко наоколо затътнало:

– Толкова хиляди години вече си ми затворник. Не разбра ли – няма да те пусна никога! Никога! Иди при възвишенията на изток, помоли ги – ще те пуснат при сестра ти Марица. Или върви при тези на запад – кой знае, може да ти разрешат да минеш оттам, да ме заобиколиш някак.

– Толкова хиляди години вече съм ти затворник – отвърнал Искъра. – Затова ще изляза не отдругаде, а точно през теб. Не ме ли пуснеш с добро, със сила ще те накарам.

Секнал смехът на Балкана, и мълнии черен гняв пробляснали покрай гордото му чело.

– Великият Дунав ли ти е кумир? Тогава знай – преди много години той на колене измоли да го пусна покрай себе си, откъм Карпатите. Нахалник дребен! Оттук ще излезеш само опозорен и отклонен!

Впил пръсти дълбоко в земята, и почерпил от силите й. Надигнал пред Искъра хребети и върхове след хребети и върхове. Натрупал ги така, че станал на туй място по-широк и масивен отвсякъде. Присвили се околните планини, и побледнели.

– Виждаш ли, мъниче? Никога не можеш ме премина. Върви надругаде да си береш срама!

Бил виждал Балканът неведнъж упорити реки. Бил ги отклонявал с лекота. Ала този път каменното му сърце трепнало. Такава решителност и упорство не помнел. И тайно в себе си потреперил – дали няма упоритият хлапак един ден да го надвие?

А Искъра продължавал неуморно да пълни, с години, с хилядолетия, милион след милион. Да налива в него ден и нощ себе си – водите си, своите мечти и въжделения, упорството си, непоколебимостта си. И блатото станало езеро, и водите му се надигали все по-високо.

И студен страх започнал да прониква в сърцето на Балкана. Година след година опипвали неуморно ридовете му пръстите на Искъра, да търсят слабо място. Но нищо не проличавало по облика на планината – гордите върхове и ридове все така не свършвали, и надменно се издигали към небето.

Виждала отдалече Рила как се мъчи синът й – затворник. И често си поплаквала, от обич към него. А майчините сълзи са огромна сила. Вливала се тази сила в Искъра, и той продължавал схватката си, по-упорит отвсякога. Бил позагубил вече надежда, че ще успее, но не се отказвал – волята и упорството му го крепели.

Един ден Рила не издържала, и се провикнала отдалече:

– Сине, не се ли умори да бъдеш затворник? Откажи се, върни се. Винаги има как да бъдеш щастлив и другаде, и с друго.

– Щастието е в победата, мамо – отвърнал Искъра. – Който търси мечтите си, може и милиони години да прекара в затвора. Но който не ги търси, е в затвор и на свобода, и никога няма да излезе от него.

Разбрала Рила, че синът й никога няма да се откаже от битката. Свили се около лицето й облаци, черни като нощ. И заплакала неудържимо, с всичка сила, за детето си. Рукнали сълзите й като ураганен порой. И се влели в Искъра.

Насъбрал ги той. Надигнал се като водна стена, разпенил се като море в буря. Понесъл се като адова колесница по земята. Профучал покрай смаяните Плана, Лозен и Витоша, и те побледнели пред гнева му и се отдръпнали в страх, и в благодарност, че са го пуснали. Нахълтал в езерото между Витоша и Балкана, което бил пълнил толкова милиони години с всичко, що е той самият. Па грабнал насъбраното толкоз дълго време, и го стоварил върху Балкана.

И насъбраното се понесло като хала, и помитало всичко по пътя си. Столетни дървета, огромни скали, камънаци и коренища били носени от водите като сламки, и запращани срещу ридовете на Балкана като тарани. Вълните прехвърляли скалните гребени, и ги разравяли и дълбаели. Докато не прехвърлили целия Балкан, и не потекли отвъд него.

Стреснал се Балканът, опитал се да надигне плещи още. Ала било късно. Искъра се бил впил в него, и ревящата водна лавина издълбавала пътя си все повече и повече. Докато не прегризала гръбнака му чак додолу, и дъното на езерото пред Витоша не видяло отново бял свят, за пръв път от милиони години…

Когато пътуваш някой път през Искърското дефиле, малко под Своге ще видиш централния рид на Балкана, и прерязалата го като каньон река. Това е прегризаният гръбнак на Балкана. Там е мястото, където Искъра изпълнил заканата си, и отмъстил за милионите години затворничество.

А докато се плискали век след век в огромното езеро, упорството и непоколебимостта на Искъра се просмукали във всичко наоколо. И много по-късно, когато хората дошли да живеят там, те поели част от него. Затова и шопите са такива инати: милион години да ги отблъскваш, те ще продължават и продължават да упорстват. Докато не получат своето.

И друго са поели от Искъра: кротки са и търпеливи, способни да накарат всекиго да повярва, че може да си позволява на гърбовете им всичко. Ала истината е, че помнят и насъбират. И насъберат ли твърде много, някой буреносен ден се надигат. И тогава и планина да има на пътя им, и нея помитат.