На гости този път ми е Александър Димитров – велосипедист по съдба, шахматист по хоби, баща на един от най-добрите ми приятели (по стечение на обстоятелствата), и мислител по вътрешен свят.
Наскоро Сашо беше за няколко месеца на гости в САЩ. След като се върна, ми предложи да прочета записките и размислите му за там. Харесаха ми… и стигнаха до тук.
Ето ги:
Един турист не може точно и изчерпателно да опише САЩ, но може добросъвестно да подбере и отрази личните си впечатления (в случая отношенията в среда и места с прилична култура).
Отначало ми се стори, че „Sorry“ и „Excuse me!“ са най-често употребяваните думи в магазините и музеите. Дотолкова, че понякога се чувстваш неудобно – по-възрастен мъж почти влезе в магазина, но като видя, че излизам, „Sorry!“ – и се върна, за да мина.
На касовата бележка пише в какъв срок можеш да върнеш покупката (обичайно между две седмици и три месеца, но има и доживотна гаранция) и я приемат любезно без възражения, без изискване да купиш друга стока на същата цена, и вместо внимателно да разгледат състоянието й, могат евентуално да те попитат; гласуват ти необичайно голямо доверие. Понякога чуваш дори „Thank you!“, сякаш с връщането им носиш печалба. Сигурно защото знаят – не е твоя вината, че другаде си намерил тази стока по-евтино или по-хубава; а и при това отношение пак ще купиш от тях.
Ако помолиш свободен продавач, той те завежда към търсения щанд. И май над 80% от дежурните усмивки идват отвътре.
И разбираш, колко неетично, дискомфортно и неизгодно е да не се държиш като тях, да се превърнеш в социален боклук.
Много често съвсем непознати приветливо те поздравяват; в квартала видят ли те, че косиш моравата или чистиш снега – поздравяват дори от колата – ти си един от тях.
Поръчаните покупки – дори и скъпи! – ако не си в къщи, оставят пред прага – и на практика те не изчезват.
По магистралите изпреварват отляво и отдясно, и все пак изглеждат като послушни ученички – във всяка лента със съответната безопасна скорост на лентата и на безопасно разстояние. Силно превишената скорост води до затвор с тежки присъди при рецидив.
Полицаите гледат не да глобят, а да предотвратят инцидент – но зад любезност и доброжелателност чувстваш стоманена твърдост.
Прояви като расизъм, дискриминация и друго обществено неприемливо поведение, по различни начини могат да съсипят и човек, и голяма фирма – редът е РЕД и само в разрешените граници се чувстваш уютно защитен и изключително свободен.
Можеш спокойно да размениш няколко изречения и с непознат.
Много свободно и естествено поведение – не пречиш ли на другите, не прави впечатление в музея да седнеш на пода (и даже легнал да съзерцаваш шедьовъра); гледал съм децата на „простите“ американци, седнали пред великолепни картини, в урок по рисуване.
В Капитола сенаторите стават и говорят без бързане, с достойнство, разум и чувства – неволно виждаш бой на депутатите в Южна Корея и атмосферата в нашето НС.
И някак много не ти се ще да сравняваш.
И някак много не ти се ще да се оценяваш.
Но ако не преоценяваш, животът те заобикаля.
—-
Не ме притеснява, че американците имат по-висок жизнен стандарт, притеснява ме, че нашата етика е доста първобитна.
Добре, да се изсилим и предположим, че след митинги и някое и друго поколение отношенията в България станат на ниво. Усилията си струват!! Би било ПРЕКРАСНО!!…
Е, И???…
Наистина ли ситуацията ще бъде качествено подобрена?…
В „най-демократичната страна на света“, когато изпаднете в беда, зависите от две неща – Бог – е едното от тях, другото – е вашият адвокат; истината определено е с по-нисък демократичен статут. Да, права имаш, но ги ползваш толкова по-лесно, колкото си по-богат.
Великата държава САЩ, която най-официално крие истината за ужасяващия механизъм, заповядал публичния разстрел на президента Джон Кенеди, която застреля и брат му, най-вероятния бъдещ президент Роберт Кенеди, която принуди и третият брат Тед Кенеди – не от страх, а от сигурност! – да се откаже да кандидатства за президент – има и далеч нерекламно лице.
Същата тази Америка, която някога почти унищожи индианците, сега сече монета, чиито страни са двете лица на американската политическа реалност – статуята на Свободата и главата на индиански вожд… Същата „най-демократична страна“ е разположила военни бази в много страни; чувства се в правото си и праща в чужди страни войски в защита на своите собствени интереси – и на думи е абсолютно против тероризма… (И прекрасни американски младежи загиват за да защитят Отечеството си – в необявени войни, които изобщо не заплашват Отечеството им.)
Позната история… За текущо най-силната страна на света … и очилата.
Всъщност кой или какво написа пиесата за ролите на страните в света и ролите на човека?
Кой, кога, защо – раздава хляб и зрелища?
Боли ме, че гледаме само лъскавата страна, а като се взрем по-надълбоко – само партии и държави.
Бесен съм, че гледаме през филтъра на инерцията и общоприети стойности, че сме приели за естествено и допускаме да ни манипулират. Че живеем днес не съществено по-различно от вчера и утре, с все по-избледняващи мечти и надежди.
Че Мъдростта и Посоката ни вълнуват колкото еднодневките. Че къде време в нашата крехка лодчица сред океана на живота да анализираме ветрове и течения, докато гледаме за опасни рифове, вълни и тайфуни; и търсим не Цел и Посока, и приемаме за спасение който и да е бряг?
P.S. Искрено се извинявам и дълбоко съжалявам, че обиждам и обезпокоявам (самоизвисил се кой знае къде!), а няма да отговоря. (И особено, че безпокоя недостатъчно!!!)
Не изглежда честно, нали? Но както и да се върти колелото на живота, важно е човек сам да намира точни отговори, нали?
Или – „Има кой да мисли за вас!“, „Той е!“, „Вервайте ми!“ ?
—-
Мисля, че трябва да бъда направен на пух и прах за какво ли не, защото трябва да се пази физическото и психическо здраве, а затова трябва да се мисли с мярка!… А после ще гаврътнем чашка, ще гледаме телевизия, ще любим; и понеже каквото трябва правим както трябва, под звездите ще изпеем красива приспивна песен на рожбите ни.
… още един ден, прекаран достойно. М-да, прекаран достойно… Оп-па, дойде следващия!
—-
Във времената, когато умът се използва за власт и пари, а не за творчество и Любов, почнах да остарявам: гледам – „Съединението прави Силата!“, чета – „Силата е в глутницата!“; слушам – „Общите Интереси!“, виждам „Личните Интереси!“; гледам в Капитола „In God we trust“ („В Бог ние вярваме“), виждам стотици богове – от Христос и Венера до пари и власт, стотици лица – от Левски и Ганди до Хитлер и Сталин. И Господ, който казва това, което неговите служители казват, че казва Господ. (И ако не одобряваш някое решение на Църквата, значи си срещу Бог!…)
И прости въпроси тихо и безпощадно надвикват медиите, а отговорите им обръщат нещата с главата надолу, за да застанат на краката си.
…тъжно е да остаряваш; наоколо – толкова млади!… И всичко ясно виждат!… Дали да не си купя очила?…
Качествени – Made in Media & Mafia?…
Които по традиция и цивилизация носим?…
И да си свиркам, а не да си задавам въпроси с шамаросващи отговори?…
Да живуркам в овче спокойствие, а не мозък и сърце да вълнувам, че безрисковото поведение безрисково гарантира казана и за децата ни?…
С първата част съм абсолютно съгласен! Не искам да звуча като учудено селянче с розови очила, но времето, което прекарах в САЩ беше времето, в което се чувствах най-свободен в живота си (при все че и двете ми посещения съвпаднаха с тежки любови, които на теория трябваше да ме ограничават :P). Чел съм Алеко и знам, че повечето българи са убедени, че американците са отчуждени, неемоционални и какво ли още не. Аз пък съм убеден, че той е… да не кажа идиот, но не много наблюдателен човек. Може да съм го споменавал: в САЩ съм изпадал в десетки случаи да бъда обект на човешко, добронамерено и приятелско отношение от съвършено непознати… и в повечето от тях съм се борил с типично българското ми убеждение, че тези хора трябва да са доста прости, за да си губят времето с мен. Още си спомням как се учих да карам колело и само за около час се спряха да ми дават напътствия 5-6 човека – включително едни тийнейджърчета (малко по-малки от мен по това време, де), които ме видяха от улицата, паркираха и дойдоха да ми държат волана и да ми обясняват как да седя.
В аналогична ситуация в България – учих се да карам скейтборд няколко години по-рано – за 10 минути буквално два пъти повече хора се появиха да ми се подиграват или да гледат сеир. (Затова впоследствие минах на нощни уроци :D.)
Още нещо, че се сетих: тук всички сме убедени, че американците на всичкото отгоре са тъпи. Даже изразът “тъпите американци” е станал някак нарицателен. Няма да се спирам на собствения си опит, както и на твърдото си убеждение, че това да не знаеш къде е България не те прави тъп (колко българи могат да посочат Занзибар, например)… но над 80 от 100-те най-реномирани университета в света са американски (както и над 400 от първите 500). Над 60% от всички иновации също.
И да сваля розовите очила за малко. Естествено, САЩ са държава с огромни проблеми. Престъпността е по-голяма отколкото в Европа, а заради нелепата битка с наркотиците броят на затворниците на глава от населението е по-голям от този в Китай или Иран примерно. САЩ са и империя, за което много обичаме да ги мразим. Все забравяме обаче как са се държали други империи на тяхно място. СССР например. А и като познавам сънародниците си – честно, убеден съм, че ако ние бяхме империя въобще нямаше да сме толкова умерени. Не че няма да се радвам гарнизоните им по света да намалеят, де – проблемът е, че никак не ми се иска на тяхно място да дойдат руски, ирански или китайски войски. (Два примера тук: в Судан кръвопролитията продължават от сума ти време, а жертвите са милиони, заради твърдото китайско вето срещу всяка международна намеса – Судан е или поне беше, когато го учих, най-големия доставчик на петрол за Китай; с Иран положението е подобно, само дето кръвопролитията не са там, а в Ливан и в Ивицата Газа.)
Да де, волан да се чете кормило :).
Не слагайте в един кюп “народ” и “правителство”. В САЩ тези две определения поне сега с в голямо противоречие. Народът (тук в САЩ) вече взе да се пробужда от 60-годишната кома. Доста късно, но все пак имаме някаква надежда.
Не се уповавам на Бога, но след като прочетох този текст, ми дойде наум именно пасаж от Библията.
“В Капитола сенаторите стават и говорят без бързане, с достойнство, разум и чувства”
А леле там ква корупция и далавери са… Не ми се коментира даже. There is more than meets the eye : )
“Боли ме, че гледаме само лъскавата страна, а като се взрем по-надълбоко …”
Харесвам анализи, в които не се гледа само с розови очила. Така де, има хора дето само гледат и цъкат с език. Това не е интересно – стайният ми часовник също цъка, но аз не му се удивлявам колко е удивен 🙂
абе не знам американците, но колкото пъти погледна новините вечер и ми се повръща, само някакви дебили и престъпници заемат 90% от времето, вместо да са бележка под линия
Интересен анализ и то без розови очила. Хубаво би било според мен следното – какво можем да приложим тук?