Днес по най-голямата жега пресичах центъра на града. Избирах сенчестите тесни улички, и благославях света, че там няма ново строителство. Че в квартала има и друга зеленина освен саксиите по балконите. Крачех по напечената като пещ улица, подбирайки сенките на дърветата, и си мечтаех за индивидуална капсула с климатик. И по възможност на крака, да ме пренесе през почти непроходимите за коли улици. Аз само да седя в комфорт и да блаженствам. Или дори да имам изкуствено тяло, което нехае за жегата и слънцето, и се чувства добре при всякакви условия…
Но капсула нямах, и тялото ми усещаше жегата. Оставаше ми само да се радвам и че кварталчетата имат дворове. Прикрити вътре, заобиколени отвсякъде с бетон и тухли, но все пак дворове. Зелени, тихи, спокойни… Не бързах, така че започнах да хвърлям поглед към дворовете, където можех да ги видя. Било в процепа между две сгради, било през широк портален вход. И да се наслаждавам на седналите тук-там под сянката на дърветата хора.
През тясно коридорче между две сгради, няколко етажа високо и подобно на кладенец, мярнах в един от дворовете да играят седем-осемгодишни деца. Първата ми мисъл беше неодобрителна – ах тези родители, по два часа да си пуснат децата навън на трийсет и кусур градуса! След това обърнах внимание, че дворът е покрит от короните на няколко стари липи и огромен орех, и че в него е не просто сенчесто, а едва ли не полутъмно. Когато се приближих, усетих, че оттам лъха хлад и сякаш влага. От любопитство отворих вратичката, преминах през коридорчето и огледах двора. Наистина, почти нито кътче от него не виждаше слънчева светлина. Нещо повече – над прозорец на първия етаж имаше шарен платнен навес, и от тръбички по ръбовете му струяха облаци воден прах, които се разтапяха във въздуха. В двора беше поне седем-осем градуса по-хладно от на улицата, дори на сянка.
Усмихнах се, възхитих се на изобретателния човек от първия етаж, и си взех обратно мнението за “безотговорните” родители. И се застоях минута-две, да се порадвам на играта на децата.
Мислех си как те са безгрижни, но само по моите критерии – и натоварени с тежки и отговорни задачи в своите очи. Как нямат търпение да навлязат в света на възрастните, и да играят “истински” игри. И как ние им завиждаме за безгрижието, в сравнение с нас, и за чистотата на щастието им. И за яркостта на изживяванията им, която прави всеки ден огромен и богат. Несравнимо по-богат от дните на нас, гмурналите се в тъмния тунел на възрастността.
В съседното каре забелязах интересна гледка. Петдесетинагодишен мъж с подстрижка и осанка на военен старателно прекопаваше градинка под прозорците на една от сградите. От палещите слънчеви лъчи го пазеше единствено стар каскет. Дори от моето място виждах, че направо е облят в пот, но въпреки това с военна дисциплина продължаваше грижливо да копае. Мислено му свалих шапка, усмихнах се още по-широко, и си продължих по пътя.
И внезапно двете картини се сляха в ума ми в една. Веселото “Ти хвърляш!” на децата, и мълчаливото упорство на мъжа. Тяхната радост от постигнатото в играта, която играеха, и неговото задоволство от обърнатата под горещите лъчи на слънцето рохка пръст. Подсилени и подхванати от сетивния поток, от яркото слънце, от жегата. Натоварени с усещания, с борба и удовлетворение. Преодоляващи всеки своите трудности, постигащи всеки своите победи.
Живеещи. Трудно, но щастливо. Щастливо именно защото имат трудности, които да преборят. Пречки, които да преодолеят, в света наоколо, или вътре в себе си. Цели, които да постигнат в схватката с трудностите – защото цели, които се постигат без борба и труд не са цели, а налични дадености. И защото щастието идва от успехите в борбата. А без него няма живот. Има просто съществуване.
И след това си представих как прекосявам града в климатизирана капсула, която върши всичко вместо мен, и ме отгражда от несгоди. Или в изкуствено тяло, което може същото. Създадени от технологии, далеч надвишаващи днешните. Технологии, за които мечтаем, както деца мечтаят за света на възрастните.
Но и донесли със себе си отговорностите, които идват с могъществото. Сурови задачи, безкомпромисни планове за действие, точни изчисления кога как е правилно да се постъпи. Превръщащи своите носители във възрастни, пред които днешните възрастни са безгрижни и щастливи като деца. Изпиващи и отнасящи яркото в живота ни, детското, човешкото. Понесли ни през далеч по-тъмен и пуст тунел. Подменящи живота ни със съществуване.
Сигурно ще дойде ден, когато ще постигнем тези технологии, а те пък ще ни направят такива. Сурови, делови, претоварени с отговорности и задачи, математически точни. И далеч по-малко чувствителни, щастливи и живеещи, а не съществуващи… Сигурно ще мислим за днешните времена каквото днес мислим за Средновековието – време на единични гении и на масова мизерия, на опустошителни епидемии и нелепа смърт от смешни днес болести, на оцеляване до зряла възраст на едно от три-четири деца. Но и на духа и мъдростта, така липсващи в днешния високооборотен, машинен, пълен с неща за еднократно използване свят… И ще сме хем щастливи, че не живеем днес, хем ще завиждаме тайничко на живеещите днес. За това, че не просто съществуват, а живеят.
За момент в главата ми кръжаха галактики, формули и числа. След това се отръсках – наоколо хвръкнаха капки пот – и се усмихнах. Вдигнах глава и си продължих по пътя.
Нека пече, колкото иска. Един ден, когато дойде време да си тръгна оттук, или някаква друга причина за равносметка на живота, ще си припомня днешната жега, и усмихнатата ми крачка през нея.
И ще знам, че съм живял.
Да, така е.
Животът ми като възрастен е несравнимо по-лек, по-свободен, и по-щастлив от живота ми като дете. Ако имаше начин да го направя, щях да отменя детството – такова нещо в действителност не съществува.
@Жилов: Не на всеки животът му като възрастен е несравнимо по-лек, по-свободен и по-щастлив от живота му като дете.
Тази неделя бях в планината. Докато гледах как водната стихия е изваяла каменни корита, истински усетих смисъла на думите “Математиката е съществувала още преди Сътворението… Математиката е самият Бог”. Представих си цялото богатство на природата около мен като необхватно количество саморазгъващи се процеси, далеч отвъд способността ми да осмисля и възприема. Какво богатство, каква красота!
Като се върнахме у дома, и аз, и жена ми намерихме кърлежи по себе си и това ми напомни за най-важното, което за момент бях забравил.
Идеализацията е опасно нещо. В случая ти идеализираш детството (въпреки че се опитваш да пишеш балансирано).
Децата всеки ден могат да се сблъскат със страхове, които са сравними със страха на възрастния да загуби жилището си, всичкото си имущество, или легалния си статут в държавата, в която пребивава. И това ги прави “безгрижни в сравнение с нас”? Не бих казал. Колко често възрастните минават през подобно нещо? Детството е период, в който си най-раним и точно тогава нямаш правата на пълнолетния, които да те защитят от постоянен психически и физически тормоз – не можеш да разчиташ на полиция, не можеш да решиш да живееш другаде. Никой не взема проблемите ти на сериозно, а те са много, много сериозни. Самото детство е измислена концепция и поставя децата в някакъв мехур, построен специално за тях. Ако едно дете все пак започне да върши нещо, което е запазена територия само за възрастните, ние веднага го съжаляваме “О, ами “детството” му!”. Самата концепция е противна. Поробваща, утопична. Разделението на ‘деца’ и ‘възрастни’ е изкуствено и вреди и на двете страни.
Когато работех като куриер, веднъж на един адрес ми отвори едно осемгодишно момче. Пратката беше за майка му. Видях се отстрани как автоматично направих две неща: първо, минах на “ти” (винаги говорех на клиентите на “вие”), второ, снизходително го попитах “Имаш ли подпис? Можеш ли да се подписваш?”, докато му подавах формуляра. Момченцето го прие нормално, защото такова е отношението по принцип, но как се намразих заради това само секунди по-късно, докато слизах надолу по стълбището.
Текстът продължава с това какво сме загубили от това, че сме напуснали Средновековието… Ами нека останем деца тогава… да се върнем в утробата направо. Аз не обичам лятото. Напомня ми колко е зависимо тялото ми от нищожни промени в температурата. Жегата ми пречи да мисля. Изкуствените тела са добре дошли. Иначе по същата логика можем да кажем колко ни е разглезило изобретяването на земеделието, как ни е отчуждило от природната ни същност на ловци и събирачи и до каква нравствена и интелектуална деградация е довело.
Знам, че нямаш това предвид, ти си почиваш като пишеш по този начин, но много хора искрено вярват в това.
@Жилов: Имам предвид нещо донякъде сродно. За мен детските спомени са слънчеви и чудесни, може би защото имах семейство, което да ми осигури такова детство. (Не е, защото са минало. Спомените ми от казармата хич не са слънчеви и чудесни, ако и да не съм видял там някакъв особен тормоз – просто философията за затвор, замаскиран като “отбрана на родината”, ме отблъсква. А също са минало.)
Да, като дете неведнъж съм се сблъсквал със страхове, сравними по сила със страховете на възрастните. Но не тези страхове са най-страшното в ежедневието. Времето на детството е време на (относителна) свобода, и като цяло безгрижие. Времето на възрастния като правило е изпълнено докрай с ангажименти, които не можем да отложим, приятни или не. С товара на отговорността, и липсата на време истински за себе си и за каквото ти е приятно. Докато бях дете, и работа да ми възложеха, пак я приемах като игра. Сега, като възрастен, и хобитата ми придобиват форма на работа, която чака да бъде свършена. Усещането, че съществуването ми е работа, и времето ми е разпределено докрай по задачи за вършене, се е просмукало и в тях… Това непрекъснато робуване на задачите е, което превръща ежедневието ми от живот в съществуване. То е, което Фарли Моуът нарича “тъмния тунел на годините”. Заради него годината на възрастния отлита като ден, и заради липсата му денят на детето е дълъг и пъстър като цяла година.
Така че нещата са в малко по-различна плоскост. Не дали Средновековието, като форма на детство, е по-добро или по-лошо. А като опит за предупреждение, че бъдещето ни носи все повече хубави неща, но май-май и все по-малко радости в живота. Че ни дава всичко, за което средновековният човек би мечтал, но ни взема щастието, че го имаме. С лихвата.
И като опит за покана за размисъл – защо така, и дали няма друг път.
И защо технологиите ще ни направят “И далеч по-малко чувствителни, щастливи и живеещи” ?
На духа – в рицарсикте романи, да. На мъдростта? Ммммм…. вярно, че е имало острови от пространство и време, в които се е ценяла мъдростта, но като цяло доста мизерни от към мъдрост векове.
Върти ми се в главата един цитат от Любен Дилов (големия), не мога да го открия, но беше нещо в духа, че романтиката е тогава, когато си се изтегнал на дивана в топлата стая и четеш за приключения, а не когато си в прерията, легнал на земята, завит с бизонската кожа, пълна с бълхи.
Всъщност именно технологиите дават възможност на човека да си позволи такива ирационални забежки като чувствителност, романтика, духовно извисяване…
Ако си притиснат да блъскаш здраво от мрак до мрак за да оцелеш физически, от интелектуалната надстройка няма да остане и помен.
Много хубаво написано, Гри 🙂
Въздъх, браво!…
Аз пък именно защото съм си едно непораснало дете и смятам да си остана такова в душата отивам на обмен в Полша и ще пътувам и живея, докато съм млада, че после… 🙂
Слава Богу, детските ядове се понасят някак по-леко… Когато обаче стане човек на повече годинки, тогава ядовете като нищо го разболяват и физически.
@Божо: Тогава четивото са били рицарските романи. Днес четивото не се цени, щото да четеш е тежък зор, а слушивото и гледивото е чалгата…
Любен Дилов е прав за романтиката, но не става дума за нея, нито за забежките. Става дума за това доколко живееш. Да лежиш на земята в бизонската кожа с бълхите не е романтика, но е живот. Да лежиш на дивана и да четеш за прерията е романтика, но е ерзац живот. Живееш нечий чужд, вероятно измислен живот. Може да е хубав, но е чужд. И го живееш вечерта, за мъничко, защото денем си на конвейера, и денят се е стопил, без да остави никаква следа в паметта ти… Това е, което имам предвид.
>”Тогава четивото са били рицарските романи”
И са ги чели да речем 1% от хората. От останалите 99% едно 90% въобще не са можели да четат.
Много добре написано.
И на мен ми липсва детското “безгрижие” и допира с природата.
И защо технологиите ще ни направят “И далеч по-малко чувствителни, щастливи и живеещи” ?
Технологиите дават много но и отнемат много. И ако с тези технологии се унищожи природата от където ние всички се зареждаме.
То аз лично предпочитам да няма чак такива технологии.
@Божо: Наистина 90% не са можели да четат. Но са гледали останалите 10% с уважение, а не с презрение
Така е. Възможността да уча или да правя експерименти е силно стеснена. Това ме измъчва. Но това произтича от обществото, не от това, че съм възрастен. Освен това не мога да се досетя за работеща алтернатива. Освен например намален работен ден с по-ниско заплащане. И без това нямам времето да използвам парите си.
че и сега четящите не четат с презрение 😀
Може би пак са около 10%, ама явно това си е постоянна стойност.
Бе то дали ще бачкаш на конвейера, или ще блъскаш цял ден с мотиката или след ралото, разликата май е, че във втория случай изтощението е още по-голямо и не остава сила и за четене…
[quote]Сигурно ще дойде ден, когато ще постигнем тези технологии, а те пък ще ни направят такива. Сурови, делови, претоварени с отговорности и задачи, математически точни. И далеч по-малко чувствителни, щастливи и живеещи, а не съществуващи…[/quote]
откъде ти хрумна ТОЧНО това?
@Божо: Сега животът ни е до голяма степен канализиран. Имаш проблем – обаждаш се на съответния специалист, той идва, оправя го. Преди в много повече случаи е трябвало да оправяш проблема си сам. Сега е много по-лесно, но и много по-скучно – съответно, много по-малко живот остава в паметта ти.
А за четящите… вече започвам да мисля елитаристки. Че 10% от човечеството са, които заслужават да се бориш за тях, останалите са добитък… Но пък хубавото е, че всеки сам си избира дали да бъде от хората, или от добитъка.
@Шаркан: А какво да ми хрумне?
ами разсъждаваш като примитивист, а това ме изненадва.
Разбира се, технологиите МОЖЕ И ДА СЕ използват така, както се опасяваш, но това е само един от начините им за прилагане.
Ти тук допускаш, че те ще се употребяват САМО в рамките на съществуващата социална парадигма. Обаче самото им наличие вече ще я променя. Ще възникват островчета на алтернатива (социална, политическа, икономическа).
знаеш къде и как живея, за да се върна в града ми трябва МНОГО сериозен мотив.
Но съм сигурен, че ще се радвам на живота и на допира с природата (вчера се допрях до градушка в размери половин яйце) и без да ме хапят бълхи да речем 😉
Технологиите биха ме УЛЕСНИЛИ, а не биха ме откъснали и превърнали “в машина”.
То и самото понятие “машина” вече е време да го преосмисляме, нали?
та този неочакват технологичен консерватизъм от твоя страна ме поучуди…
Носталгията по детството не е много рационално чувство.
(какви тагове използваш между другото? явно не ги налучках от раз)
Шаркан – за конентарите
Без интервалите естествено
ах не излезе
без интервалите и без ;
Така е, като е прост човек!
(малко съм блъскал с мотиката, явно…)
< blockquote >
@Станислав
“Технологиите дават много но и отнемат много. И ако с тези технологии се унищожи природата от където ние всички се зареждаме.”
Не разбирам, защо много хора свързват технологиите с унищожаване на природата.
Историята помни много племена и примитивни народи, успели да унищожат средата си на обитаване и поради това изчезнали, далеч преди технологичната епоха.
Това не е приоритет на хората само. И много животински видове са успявавали да нарушат равновесието и да унищожат плячката си, съответно да изчезнат. Справка – саблезъбите тигри.
Всъщност развититето на науката и технологиите доведе до разбирането на екологичното равновесие и до разрабоване на методи за съхраняването му.
Е, остава проблемът с алчността, заради която екологичните проблеми се загърбват понякога, но това не е проблем на технологиите.
нещо и аз не мога да му хвана цаката… Гриша, извинявай, ти ще махнеш несполучливите опити…
нещо и аз не мога да му хвана цаката… Гриша, извинявай, ти ще махнеш несполучливите опити…
ззззззз
е, получи се, благодаря, Божо.
съгласен
Гриша, ако е толкова скучно да се ходи при специалист, а повече “живот остава в паметта” ако правиш всичко сам, то как ти тогава би живял в свят, подобен на описаното в “Нано”? http://chitanka.info/lib/text/15815
то без помощници като разни предмети, хартиен дневник, снимки, комп също не остава много в паметта… забравят се разни неща. Забравя се и усещането. Аз вече не мога да си спомня някогашната боза, само знам от опит, че сегашната НЯМА същия вкус.
@Жилов: В моето детство не ме ограничаваха особено от това, което исках да правя. Естествено, често исках да правя неща, за които не разбирах, че са опасни – за тях са ме спирали, но не съжалявам. И честичко правех зад гърба на нашите неща, които наистина бяха опасни (на два пъти случайността ме спаси от резултатите на опитите ми по химия). Но като цяло имах свобода. Беше нещо много подобно на това, което описваш за парите – имах, формално погледнато, по-малко свобода от сега, но можех да я използвам повече.
@Шаркан: Имам предвид не ограничения, които технологиите ще ни наложат – за тях е ясно, че няма да виреят. Повече ме е страх от отговорностите, с които тези технологии ще ни натоварят. Защото с технологиите идва, най-общо казано, силата – а тя няма как да не влачи със себе си отговорността. Тези отговорности са, които се боя да не отнемат от радостта в ежедневието ни, да не ни погребат под задълженията, които носят в себе си. Защото силата няма как да не носи отговорности, поне в свят с капчица морал. А отговорностите няма как да не носят и задължения, а и ограничения, ако са истински.
И да, това няма да ме спре по пътя към тези технологии. Добре е обаче да не забравям какво има на обратната страна на медала, защото няма как да получа само хубавата. Да съм предупреден, за да съм готов и за нея. “Нано” е един чудесен пример – изборът дали да вегетираш в едно удобно, но ограничено “за твое добро” общество, или да отидеш Другаде, където можеш много повече, но с това можене идват и отговорностите. (Които не си дал подробно, но сигурен съм, че си мислил за тях.)
Гриша, това ще са осъзнати отговорности, поемани доброволно.
Детското безгрижие, но и пълна зависимост (има малко прилики с казармата, а?) не може да се върне.
Мисля, че това е истинският живот. На птица криле не й тежат.
Pingback: Пещерата на неандерталеца » Поредният позор за народната милиция